— Снори вер Снагасон, купен от робския кораб „Хедод“. — Шамбеланът неволно направи крачка назад и задържа жезъла си помежду им, докато четеше от бележките си. — Продаден при сделка край фиорда Хардангер. — Плъзна пръст надолу по свитъка, като се мръщеше. — Опиши събитията, за които си разказал на агента ни.
Нямах представа къде може да е това място, но явно в Хардангер се раждаха корави мъже. Роботърговците бяха отрязали повечето от косата му, но останалите гъсти кичури бяха толкова черни, че чак синееха. Пък аз си мислех, че северняците са светлокоси. Силните изгаряния по врата и раменете му обаче свидетелстваха, че слънцето не му се отразява добре. Безброй белези от бич нашарваха изгорелите места — сигурно беше боляло адски! Все пак ямите винаги тънеха в сянка, така че той щеше да оцени поне тази част от плановете ми за него.
— Говори, човече. — Баба се обърна директно към великана. Беше направил впечатление дори на нея.
Снори насочи взора си към Червената кралица и я изгледа по онзи начин, след който обикновено мъжете губят очите си. Очите му бяха сини, бледи. Това поне съответстваше на произхода му. Както и остатъците от мечи и тюленови кожи и северните руни, изрисувани с черно и синьо мастило по горната част на ръцете му. Имаше и написано нещо, на някакво езическо писмо, както изглежда, но чукът и брадвата също присъстваха.
Баба отвори уста да заговори пак, обаче севернякът я изпревари, открадвайки напрежението за собствените си думи.
— Напуснах Севера от Хардангер, само че той не е моят дом. Хардангер е спокойно местенце, със зелени склонове, кози и черешови градини. Хората там не са от истинския народ на Севера.
Говореше с дълбок глас и лек акцент — изостряше глухите звуци във всяка дума точно колкото да разбереш, че родният му език е друг. Обръщаше се към цялата зала, макар че очите му стояха вперени в кралицата. Разказваше историята си с умението на оратор. Бях чувал, че на север зимата представлява тримесечна нощ. Такива нощи раждат разказвачи.
— Домът ми се намираше в Уулискинд, в далечния край на Горчивия лед. Разказвам ви историята си, защото онова място и време вече ги няма и живеят само в паметта. Искам да сложа тези неща в умовете ви не за да им придам смисъл или живот, а за да ги направя реални за вас, да ви позволя да крачите сред ундоретите, Децата на чука, и да чуете за последната им битка.
Не знам как го правеше, но заплитайки гласа си около думите, Снори тъчеше нещо като магия. Тя караше косъмчетата по ръцете ми да настръхват и проклет да съм, ако не ми се прищя също да съм викинг и да размахвам брадвата си на галера, която плава нагоре по фиорда Уулиск и троши пролетния лед под корпуса си.
Всеки път, когато той млъкнеше, за да си поеме дъх, глупостта ме напускаше и решавах, че съм голям късметлия да се намирам на топло и сигурно място в Червения предел, но докато говореше, в гърдите на всеки слушател биеше викингско сърце, дори и в моите.
— На север от Уулискинд, отвъд Ярлсоновите възвишения, започва истинският лед. В разгара на лятото той се отдръпва на две-три мили, но не след дълго човек се оказва разделен от земята с ледена покривка, която никога не се топи — нагъната, набраздена и древна. Ундоретите ходят там само за да търгуват с иновените — хората, които живеят в снега и ловуват тюлени върху плаващия лед. Иновените не са като другите хора, увиват се в тюленови кожи и ядат китова мас… С две думи, различни са. Иновените предлагат за продан моржови бивни, китова мас, зъби на гигантски акули, кожи на бели мечки и тюлени. А също и кости, издялани в гребени, клечки за зъби или във формата на истинските духове на леда.
Когато се намеси в леещия се разказ, баба ми приличаше на гарга, която се опитва да прекъсне мелодия. И все пак заслужава признание, че намери волята да заговори — аз дори бях забравил, че стоя в тронната зала с подбити крака и се прозявам сънливо. Вместо това бях със Снори и търгувах железни изделия и сол срещу тюлени, издялани от китова кост.
— Кажи за мъртвите, Снагасон. Вдъхни малко страх у тези лениви принцове — нареди му баба.
И тогава го видях. Видях как погледът му се стрелна за миг към жената със сляпото око. Вече знаех, че е всеизвестно, че Червената кралица се съветва с Мълчаливата сестра. Но както е с повечето „всеизвестни“ неща, клюкарите биха се затруднили да ти кажат как точно са се сдобили с тази информация, макар че бяха готови пламенно да отстояват истинността ѝ. Например беше всеизвестно, че дукът на Граст вкарва в леглото си малки момченца. Аз самият пуснах този слух, след като той ме зашлеви заради едно неприлично предложение към сестра му — пищна хубавица, която имаше изобилие от собствени неприлични предложения. Злостната клевета прихвана и оттогава изпитвах немалко удоволствие да защитавам честта му срещу разпалени противници, които го „знаеха от достоверен източник“! Беше всеизвестно, че дукът на Граст развратничи с невръстни момченца в уединението на замъка си, беше всеизвестно, че Червената кралица практикува забранени чародейства в най-високата кула, беше всеизвестно, че Мълчаливата сестра, лукава вещица, която стои зад голяма част от бедите на империята, държи Червената кралица в ръката си, или пък обратното. Но преди този чудовищен северняк да хвърли поглед към нея, никога не бях срещал друг човек, който наистина да е виждал жената със сляпото око, стояща до баба ми.