— „Падащият ангел“. Звучи ми подходящо. — Зачудих се как ли би го приел Баракел.
Предадохме конете си на един коняр и последвах Снори в кръчмата. Той трябваше да се наведе, за да избегне фенерите над входната врата, и когато отстъпи настрани, помещението се разкри пред мен. Истинска дупка, населена със сбирщина от най-опасните на вид мъже, които съм зървал извън бойна яма… а вероятно и в нея. Инстинктът ме подтикваше да се врътна кръгом и да намеря някое не толкова страховито заведение, само че Снори вече се беше настанил на една маса, а след като го видях как разпердушини бандата на Едрис в планините, чувствах, че може би ще е по-безопасно да се държа близо до него, вместо да си опитвам късмета сам навън.
„Ангелът“ си миришеше нормално: на пот, коне, изветряла бира и скорошен секс. Слугинчетата изглеждаха измъчени, а тримата кръчмари — нервни; даже курвите си стояха на стълбите и надничаха през перилата, сякаш вече не бяха толкова уверени в избора си на професия. Стори ми се, че повечето клиенти, препълнили заведението от предната стена до дъното, не са от редовните. Всъщност, докато се плъзгах по пейката, за да се настаня до своя викинг, забелязах, че клиентелата тази вечер изглежда също толкова разнородна като северняк и жител на Червения предел. Нубанецът до камината вероятно беше пропътувал най-голямо разстояние. Беше здравеняк, покрит с племенни белези, сериозен и бдителен. Видя, че го зяпам, и ми се ухили.
— Наемници — промърмори Снори.
Всъщност и аз вече бях забелязал, че почти всеки мъж тук носи оръжие, повечето по няколко, и то не от цивилизованите кинжали и рапири, а големи мечове, брадви, сатъри, ножове за кормене на мечки — и най-големия арбалет, който бях виждал, заел по-голямата част от масата пред нубанеца. Неколцина от мъжете имаха нагръдници, мръсни и очукани, сякаш от тежка служба; други — стари ризници или ватирани жилетки с пришити тук-там бронзови плочки.
— Можем да опитаме онова заведение по-надолу по улицата, „Червеният дракон“ — предложих, докато Снори вдигаше ръка да поиска бира. — Да си намерим нещо не толкова претъпкано и… — повиших глас, за да надвикам гълчавата от съседната маса — шумно.
— Тук ми харесва. — Снори вдигна ръката си по-високо. — Бира, жени, бира! В името на Один!
— Хммм. — Виждах много карти и зарове, но нещо ми подсказваше, че печеленето на пари от тези хора може да се окаже краткотрайно удоволствие. До Снори някакъв стар беззъб мъж сърбаше бирата си от чиния, като успяваше да разлее повечето по сивата четина по брадичката си. До стареца седеше младеж, който сигурно още не се бръснеше, слабичък и съвсем обикновен на вид, с изключение на деликатните си черти, които биха могли да го направят красив при подходящо осветление. Той ми хвърли една свенлива усмивка, но честно казано, не вярвах нито един от двамата да е такъв, какъвто изглежда. Щом седиш в компанията на разбойници като тези, които изпълваха „Ангела“, трябва да имаш нещо кораво в себе си, а вероятно и зъл нрав.
Бирата ни пристигна — тропнаха я пред нас в глинени чаши, преливащи от пяна. Чашите бяха груби изделия, изработени набързо за най-ниската цена — от онези, които очакваш да бъдат счупени. Отпих от моята — бирата горчеше — и избърсах белия мустак. От другия край на стаята, през дима и сновящите тела, някакъв грамаден мъж се взираше злобно в мен. Лицето му приличаше на тъпо оръжие за разбиване на врати, а главата и раменете му стърчаха над околните. Отляво на великана някакъв мъж, който изглеждаше прекалено дебел, за да е опасен, но някак си все пак съумяваше да изглежда страшен, с проскубана брада, висяща над множество гуши, изучаваше със свинските си очички тълпата, докато гризеше месото по един кокал. Отдясно седеше единственият човек с нормални размери в тази тройка, който изглеждаше някак абсурдно в сянката на другите двама, и въпреки това аз бих го заобиколил най-отдалеч. Всичко в него крещеше „воин“. Ядеше и пиеше с настървеност, която ме безпокоеше, а щом един човек може да те безпокои от другия край на претъпкана стая просто като си реже телешкото, значи вероятно не би искал да го видиш да вади стомана.
— Знаеш ли, наистина мисля, че ще ни е по-добре в „Червеният дракон“ — казах и оставих преполовената си чаша. — Това тук явно е частно празненство… Не мисля, че е безопасно да останем.
— Разбира се, че не е. — Снори ме дари със същата обезпокоителна усмивка като тогава на планината. — Точно затова ми харесва. — Вдигна чашата си и едва не оплиска с пяна друг член на бандата, мъж с тънки мустачки и невероятно количество ножове по себе си. — Месо! Хляб! И още бира! — Можех да си го представя в залата за пиршества на неговия ярл, на събрание на клановете, стиснал рог за пиене. Изглеждаше по-отпуснат, отколкото го бях виждал от бойните ями на Вермилиън насам.