Забелязах как грозният великан ми хвърли още един мръсен поглед.
— Ей сега се връщам. — Надигнах се тежко и се отправих навън, за да се облекча. Ако моят почитател в другия край на кръчмата станеше и се приближеше да търси свада, вероятно щях да се подмокря, така че да изляза от полезрението му, за да отвърна на повика на природата, ми се струваше добър ход.
Оказа се, че „Падащият ангел“ не е напълно лишен от класа. Имаха си свястна, специално изградена стена за пикаене и малък канал, вливащ се в уличната канавка, който да отвежда употребената вече бира. Макар че фактът, че някой лежеше по лице в канавката и кръвта му изтичаше в нея, разваляше донякъде иначе приятната картинка на живота, течащ през не толкова здравите артерии на Крат. По улицата зад него сновяха главорези и прости работници, домакини с благоверните си, продавачи на храна на клечка — зървах ги в светлината на един фенер, губех ги от поглед, а после ги зървах пак в светлината на друг, докато минаваха покрай жриците на любовта на ъгъла и изчезваха, за да не се върнат повече.
Свърших си работата и влязох обратно в кръчмата.
— … го мислите, но ще сгрешите.
Бях прекарал отвън две минути, най-много три, но при връщането си заварих Снори заобиколен от наемници, да си разменят истории като стари приятели.
— Не — продължи Снори, извърнал наполовина гръб към мен. — Казвам ви, че не е. Да, признавам, може да си помислите така, като го гледате. Но аз го измъкнах от едно място, където го бяха вързали за някаква маса и искаха информация от него, с извадени ножове. И тук не говорим за нежно боцкане — канеха се да му отрежат някои части, които биха му липсвали. — Снори пресуши остатъка от пивото си. — И знаете ли какво им каза той? Ревеше насреща им. Чух го отвън в коридора. „Никога няма да проговоря!“ Крещеше им го в лицата. „Извадете клещите, ако искате. Нажежете ги на въглените. Нищо няма да кажа.“ Това е човек, който има огън в сърцето си. Може да изглежда, че само се перчи, но при него не можете да вярвате на усета си. Храбър мъж. Нападна един нероден сам-самичък. Онази твар беше може би дванайсет стъпки задгробен ужас, беше ме обезоръжила, и ето ти го Джал връхлита, размахал меч… — Снори хвърли поглед към мен. — Джал! Тъкмо говорех за теб. — Махна през масата. — Направете място! — И те се подчиниха, двама главорези с кръвнишки поглед се разделиха, за да се мушна между тях. — Тези славни момчета са брат Сим — той посочи слабичкия младеж, — брат Елбан, брат Гейнс… — Посочи стареца и един светлокос здравеняк. — Ами, те всички са братя. Това е нещо като свещен орден на пътя, само че без „свещен“. — Махна с полуоглозгания кокал надолу по редицата. — Братя Грамло, Емер, Родат, Йоб… — Онзи с ножа, един строг гладко избръснат мъж и двама по-млади с жълтеникава кожа, единият с белег на бузата, а другият — сипаничав. — Още бира! — И Снори тупна по масата толкова силно, че всичко на нея подскочи.
Някак си гръмкият глас на Снори беше разчупил напрежението и „Ангелът“ живна. Персоналът се отпусна, момичетата слязоха от стълбите да практикуват занаята си и смехът се заизлива по-волно. Може би аз бях единственият, който все още се чувстваше нещастен. В природата ми е заложено да избягвам опасностите при всяка възможност, а отпуснато или не, това братство, с което се бяхме събрали, излъчваше опасност от всяка своя пора. Освен това магията на Снори не беше стигнала до всички кътчета на стаята. Още чувствах враждебния поглед на великана да прогаря тила ми. Грабнах сложеното пред мен пиво и го изпих с надеждата да притъпя усещането.
Облекчението дойде мигновено. Съблазнителна мекота се притисна към шията ми, замествайки чувството, че ме наблюдават, къносани къдрици се посипаха по рамото ми, тънки ръце се заеха да ме масажират и ръбът на корсет от китови кости се долепи към гърба ми.
— Къде ти е усмивката, красавецо? — Тя се приведе край мен, излагайки на показ достойнствата си. Бледи ръце се плъзнаха надолу по гърдите ми, по плоския ми корем. Признавам, че седмиците на нежелана физическа активност и лишения бяха стопили всичките ми тлъстини. — Сигурна съм, че ще мога да я намеря. — Пръстите ѝ се плъзнаха по-надолу. Дългогодишният опит в подобни ситуации ми помогна да задържа вниманието си раздвоено между разсейващите гърди, поднесени върху бюстието, и местоположението на собствените си ценности. Тя се приведе и пошушна в ухото ми: — Сали ще оправи всичко.
— Благодаря, но не. — Сам се изненадах. Тя все още бе млада и не бе загубила природната си хубост. Тепърва горчивият вятър на опита, духащ из задните улички на такива места, щеше да я лиши от нея. Само че аз не съм в най-добрата си форма, когато съм облян в студена пот, а инстинктът, който притежава всеки страхливец, ми казваше да бягам. При такива обстоятелства ищахът ми омеква.