Убиецът стоеше зад падналия си другар. Кент Червения, така го наричаха. Ръката му беше сложена на брадвата на кръста му, а веждите му — въпросително повдигнати.
— Ха! Нека си отспи. — Снори се ухили на Кент. Брат Кент отвърна на усмивката му и отиде да седне пак при дебелия си другар.
Снори се върна на мястото си и посегна да си вземе пиенето от другата маса.
Оттам нататък се чувствах доста по-добре. Внезапното падение на Райк ме изпълни с безгранично добро настроение. Грабнах нова бира от едно минаващо слугинче и хвърлих на подноса един медник.
— Е, братко Емер… — Млъкнах, за да залоча от халбата си — стил на пиене, близък до гълтането, който обаче включва разливане на значително повече течност по гърдите ти. — Не знам за теб, но аз съм в настроение за още малко хоризонтално забавление. — И сякаш по поръчка сладката Мери се озова до мен с изписана на лицето усмивка. — Здравей, Мери, благодатна моя — рекох с остроумие, заимствано от алкохола. — Баща ми е кардинал, знаеш ли? Хайде да вървим горе да обсъдим някои духовни въпроси. — Мери се изкиска послушно и аз станах, използвайки за опора рамото на брат Емер. — Води, скъпа лейди. — Понечих да се поклоня, но размислих, защото повечето следи от равновесие ме бяха напуснали.
Последвах Мери до стълбището, като залитах наляво-надясно, но за щастие не успях да разлея половницата на някой брат, нито да го оскърбя другояче, а изкусителното полюшване на Мери винаги ме крепеше в правия път. В подножието на стълбите тя взе една свещ от кутията на стената, запали я и продължи нагоре. Изглежда, бях положил началото на тенденция, защото още някой ни последва по стълбите с тропот на ботуши.
Горният етаж беше разделен на две от дълъг коридор, по който се редяха врати. Мери спря до една от открехнатите. Остави свещта в един свещник на стената и се обърна.
Усмивката ѝ се стопи и очите ѝ се разшириха.
— Разкарай се. — За миг се зачудих защо съм казал това, а после осъзнах, че гласът е дошъл иззад мен.
Мери отскочи встрани и затопурка обратно по коридора, докато аз се борех със задачата да се обърна, без да падна. Преди да успея обаче нечии пръсти стиснаха косата на тила ми и ме бутнаха в тъмната стая.
— Снори! — Това, което беше замислено като мъжествен вик за помощ, излезе по-скоро като квичене.
— Нямаме нужда от него. — Ръката продължи да ме бута напред. Сенките се люшкаха от движението на свещта зад мен.
— Аз… — Млъкнах за миг, за да придам на гласа си повече плътност. — Нямам никакви пари. Викингът ги носи вместо мен.
— Не ти искам парите, момче.
Дори един мях пиво не оставя чак толкова място за оптимизъм. Ръбът на някакво легло се притисна остро в пищялите ми.
— Мамицата му! — Извъртях се и замахнах напосоки с юмрук. Трепкащата светлина ми позволи да зърна брат Емер, преди да ме блъсне с две ръце назад. Юмрукът ми намери само въздух и свещта угасна.
— Не! — Думата премина в хленч. Завивките на леглото ме погълнаха, напоени с ухание на лавандула, което да скрие миризмата на стара пот. Замахнах пак, но ръката ми се оплете в одеялото. Чух как вратата беше затворена с ритник. Притисна ме тежестта на някакво тяло.
— Емер! Аз не съм такъв! — Този път беше вик. — Не съм… — Спомних си за ножа и го затърсих трескаво.
— Шшшшт! — С много по-мек тон, изречено близо до лицето ми. — Просто бъди послушен.
— Но…
— Казвам се Ема.
— Какво?
— Ема, не Емер. — Желязна хватка се сви около китката ми, докато пръстите ми напипваха дръжката на кинжала. Притискащото ме тяло вече се бе изтегнало отгоре ми, цялото в твърди мускули, но по-дребно от мен, и от такова близко разстояние усещах сериозна вероятност да е женско. — Ема — повтори тя. — Но допуснеш ли това да излезе от тази стая, хубавецо, ще ти отрежа езика и ще го изям.
— Ама…
— Просто се отпусни. Спестявам ти половин сребърен дукат.
Така че се отпуснах.
17.
— Въргаляш се в грях! — Дразнещо осъдителният глас отекна зад ушите ми и прониза главата ми с остриета от бяла болка. — С дела по-греховни от мислите ти дори! Не смятах, че е възможно!
— О, боже! — Някой беше обърнал стомаха ми наопаки и го беше напълнил със змиорки. Бях сигурен в това.