— Как смееш да призоваваш Него! — В гласа на Баракел се долавяше намек за задоволство, сякаш най-много от всичко обичаше да намери хубав пресен грях за заклеймяване.
— Просто ме убий! — Претърколих се. Цялото тяло ме болеше. Сигурно бях спал с отворена уста, защото ако съдех по вкуса в нея, плъховете я бяха ползвали за тоалетна.
— Как същество като теб е стигнало до светлината… — Въображението на Баракел, или пък красноречието му, го изостави.
Открехнах едното си око. Зората нахлу като бръсначи, ивици от нея се протягаха през процепите на тежките кепенци, за да озарят мръсна стая. Прокарах длан по гърдите си, спомняйки си, че някой ме беше блъснал. Гол? „Медальонът ми!“ Надигнах се бързо, но стомахът ми се надигна още по-бързо и трябваше да положа усилия да не разкрася таблата на леглото. Дрехите ми лежаха разхвърляни по дъсчения под. С един неразумен скок се озовах до тях, а ръката ми намери успокоителната подутина на медальона под ризата, която носех от Опен насам. Този път съпротивата ми се оказа напразна и избълвах всичко, което бях ял предната нощ, плюс, както ми се стори, яденето на няколко други хора и торба кълцани моркови, които нямах спомен да съм поглъщал.
— Покрий се, човече! Тук има дама. — Трепнах при гласа на ангела, който стържеше като гвоздей по черната дъска на душата ми.
— Гхъъъбоже — се оказа най-елегантният ми отговор. Избърсах уста и се надигнах, за да подам глава над ръба на леглото.
В далечния му край, отвъд набръчкано море от мръсен лен и сива вълна, Ема се намъкваше обратно в протрити кожени панталони. Даже в сегашното си деликатно състояние успях да се възхитя на твърдите, макар и мърляви очертания на тялото ѝ, преди да се скрият съвсем. Тя се обърна, закопчавайки жакета над плътно омотаните си гърди. Върху лицето ѝ се четеше смесица от веселие и лека погнуса. Реших, че е някъде към трийсет, може би дори малко повечко. Дори с късата ѝ коса и чупения нос не проумявах как веднага не съм познал каква е.
— Моята тайна. — Тя се хвана между краката и всички следи на веселие изчезнаха от лицето ѝ. — Само да проговориш, ще те резна да изглеждаш по същия начин. — Изведнъж престанах да виждам в нея каквато и да било следа от женственост.
— Няма никаква тайна, братко Емер — казах.
— Правилно. — Тя ми подхвърли една медна крона, измъкна ножа, с който беше заклинила вратата, и излезе от стаята.
Останал сам сред тази ужасна бъркотия, отделих момент за размисъл.
— Каква жена! — Изпълзях отново на леглото.
— Гола като дявола и облечена в грях! — виеше Баракел; или поне имах чувството, че вие. — Намери си свещеник, принц Джалан, и… — Някъде слънцето се отдели от хоризонта и го накара да млъкне. Дневната светлина заструи още по-упорито през кепенците и аз придърпах одеялото над туптящата си глава. Туптенето се усили. След няколко минути, през които се търкалях страдалчески, притиснал слепоочията си, осъзнах, че голяма част от туптенето иде отвън — таблата на някакво легло се блъскаше ритмично в стената. Покрих главата си с ръце, после се отказах; дюшекът беше много далеч от здравословен, всъщност на няколко международни граници далеч. Вместо това просто си запуших ушите и започнах да се надявам светът като цяло да изчезне и онзи, който се забавлява така добре в съседната стая, да се изтощи час по-скоро. Или да умре.
След неопределен период вонята в стаята ме накара да се заклатушкам към вратата, все още полупиян от снощи, увит в тънко одеяло и стиснал по-голямата част от дрехите си, ботушите и меча. Взех и медника на Ема. Който спестява, не осиромашава. Ризата я оставих като дар за следващия обитател — без маминия медальон, разбира се.
— … обслужена по кралски, като гледам. — Един мъж стоеше на вратата на съседната стая, обърнат навътре. В гръб много приличаше на по-възрастния от двамата наемници в нишата снощи. — Е, ще тръгваме ли? — попита.
— Кажи им, че ще тръгнем след час — отговори му някакъв по-млад глас отвътре. — Ще съм готов след час.
Другият сви рамене и се обърна да си върви, като затвори вратата след себе си. Някаква жена в стаята каза нещо за принц, но останалото се загуби при затварянето на вратата. Мъжът — наистина беше онзи от нишата — мина покрай мен, върху устните му играеше лека усмивка.
Хрумна ми, че мога да си облека дрехите, вместо да ги нося. Така и направих, с известна предпазливост, тъй като ме болеше къде ли не, а после слязох по стълбите.
Кръчмата беше почти празна — само шепа братя спяха по масите, отпуснали глави върху ръцете си, а насред всичко това Снори нападаше калаена чиния, отрупана с бекон и яйца. Тъмнокосият мъж от коридора седеше до него.