— Принц Джалан Кендет от Червения предел, потомък на Червената кралица, десети наследник на Вермилиън и всичките му владения. — Направих пауза, за да им дам време да осъзнаят думата „принц“. — Пътувам на север и се отклоних от Римския път за кратко посещение на вежливост при крал Олидан. В добавка към обичайните любезности ще предложа да отнеса на Червената кралица всякаква дипломатическа кореспонденция, натрупала се след скорошното посещение на брат ми, принц Мартус. — За първи път през живота си имах причина да съм благодарен, че двамата с Мартус си приличаме толкова.
— Добре дошли във Висок замък, ваше височество. — Мъжът, здравеняк със стоманеносива коса, стърчаща изпод шлема му, направи крачка към мен. Плъзна черните си очички по облеклото ми и се втренчи многозначително зад мен, сякаш търсеше свитата ми.
— Пътувам бързо. Този човек тук е личният ми телохранител. Наели сме стаи долу в Стария град. — Оставих във въздуха да виси намекът, че в тези стаи може да има още придружители.
— Разбира се, принц… — Той се намръщи. — Джалан?
— Да. Джалан. А сега кажи на Олидан, че съм тук, и не се помайвай.
Това вече привлече вниманието му. Не са много хората, които ще пропуснат титлата на крал Олидан, изправени лице в лице със стражите му. Още по-малко са онези, които ще искат аудиенция при краля под фалшив претекст. Според всички сведения крал Олидан не беше най-милият човек.
— Веднага ще пратя вестител, ваше височество. Може би ще благоволите да изчакате в моята стая в караулното. Бих могъл да накарам някого да се погрижи за… конете ви.
Замислих се дали да не останем в сянката на стената. Вечерта обещаваше да е хубава, но ако чакането се проточеше, можеше да се наложи да проявяваме немалък стоицизъм, за радост на зяпачите.
— Води — казах. Винаги е по-добре да проявяваш стоицизма си насаме, отколкото пред публика.
Последвахме го през портата до малка вратичка в дебелата стена. Стълбите зад нея водеха нагоре. Капитанът на Тройната порта разполагаше със стая над входа, сбутана между страховития механизъм и гнездата, в които се намираха трите портикула, когато не изпълняваха задачата си да държат хората навън. Стаята се оказа чиста и можеше да се похвали с маса и столове. Съмнявах се, че много чуждестранни принцове са били приемани тук, но пък вероятно малцина от тях бяха идвали без предизвестие и почти без придружители.
Снори с мъка навря коленете си под масата и каза:
— Една бира няма да е излишна.
При тези думи капитанът на портата повдигна вежда и ме изгледа. Аз кимнах. Не че смятах да пия бира. Тази сутрин я бях отказал навеки.
— Ще видя какво мога да направя — каза той и излезе. Миг по-късно го чухме да реве заповеди откъм стълбището.
— Изглежда, всичко върви добре. — Снори посегна към комата хляб по средата на масата и почна да тъпче брадата си с трохи.
— Хммм. — Той нямаше за какво да се притеснява. Целият риск падаше върху мен. Трябваше да разчитам, че Олидан знае, че не съм достатъчно важен за заложник, и че дори толкова студен и безскрупулен човек, за какъвто се водеше кралят на Анкрат, хубавичко ще си помисли, преди да си навлече неудоволствието на баба ми. Баба беше най-добрият ми шанс. Носеха се сума ти истории как е накарала съседите на Червения предел да се боят от него, а някои от тях, макар и трудни за вярване, бяха от типа, които докарват кошмари на човек. Както и да е, прецених, че си струва да поема рисковете на анкратския двор в името на шанса да се отърва от веригите, които ме привързваха към Снори, и да съм свободен да хукна обратно на юг.
Бирата пристигна в комплект с кана и две калаени чаши. Гледах как Снори отпива с наслада от своята, а стомахът ми опитваше различни акробатики. Въпреки спокойствието на северняка виждах стаеното зад очите му нетърпение. Той копнееше да се върне на пътя и да препусне с всички сили към крайбрежието и нямаше начин да го задържа в Анкрат прекалено дълго.
Капитанът се върна след около час, за да ни съобщи, че ще получим квартири в крепостта и най-вероятно ще бъдем повикани в двора утре следобед. По-добре, отколкото се надявах.
Поехме отново по тесните стъпала към входа, където капитанът ни предаде на грижите на един облечен в кадифе паж, и ето че най-сетне излязохме изпод свода на портата, за да навлезем във Висок замък.
Веднага се познаваше, че крепостта е дело на Строителите: беше грозна, ъгловата и здрава. Хилядата слънца бяха обгорили земята из цялата Разделена империя. На много места почвата беше изпепелена чак до първичната скала, а самата скала бе разтопена до стъкло. Но Висок замък беше оцелял. Фактът, че родът Анкрат е установил дома си тук, говореше много за характера и намеренията им.