— Отведете го — казах. — И наредете на вашите хора да не го закачат. Той е малко нецивилизован и ще вземе да ги нарани. — Изкъшках Снори в коридора с небрежно пърхане на пръсти. Той не отвърна нищо, само се ухили вбесяващо и тръгна подир Герант.
Отпуснах се върху един тапициран стол. Първото удобно място, на което сядах от цяла вечност.
— Ботушите. — Вдигнах единия си крак, пажът се приближи и почна да дърпа първия. Това беше нещо, което наистина ми липсваше по пътя. Пълният мързел. Татко беше прекалено стиснат, за да наеме достатъчно персонал, но когато имаше важни гости, докарваше приличен брой слуги. Идеалният им брой е когато щом изпуснеш нещо, имаш подръка слугинче, което да го грабне още преди да е докоснало пода, и ако те засърби на място, което иначе би изисквало извиване или протягане, е достатъчно само да го споменеш и неидентифицирани нокти го почесват вместо теб.
Ботушът изскочи рязко и момчето залитна назад, после хвана следващия.
— Като свършиш, можеш да ми донесеш малко плодове. Ябълки и круши. Конкуенски круши обаче, не ония жълтите от Маран — много са кашкави.
— Да, сър. — Вторият ботуш също излезе и той отнесе и двата да чакат до вратата. Надявах се, че до сутринта някой ще ги лъсне хубаво, или пък още по-добре, ще ги замени с по-свестен чифт. Момчето отвори вратата. — Ще донеса плодовете.
— Чакай малко. — Приведох се напред в стола. — Стан, нали така? — Хрумна ми, че калпазанчето може да се окаже полезно.
— Да, сър.
— Плодове и малко хляб също. И разбери къде е този изгубен принц, когото честват всички. Впрочем, как му е името?
— Йорг, сър. Принц Йорг. — И излезе, без да чака разрешение, като дори не затвори вратата.
— Йорг значи? — Като се замислих, ми се стори странно, че снощи никой от братята дори не беше споменал изгубения принц, прибран отново в бащиното лоно. Целият Крат изгледаше обхванат от празненствата по случай завръщането на блудния син, а някак си ние бяхме открили единствената кръчма, виждаща се от Висок замък, където никой не искаше да говори за това. Изключително странно.
Една сянка на вратата привлече вниманието ми и ме откъсна от размислите ми.
— Да? — Да не би пък младият Стан да бягаше „от“ нещо вместо „към“ нещо?
Мъжът на вратата не изглеждаше особено страшен, но сигурно се беше приближавал по коридора, когато Стан си плю на петите…
Човекът пред мен би бил крайно незабележителен и даже би могъл да се съревновава със скъпия ми татко в категорията „обикновен“, ако всеки сантиметър от голата му кожа, което включваше дланите, шията и главата, не беше татуиран с непознати писмена. Буквите даже пълзяха по лицето му и отрупваха бузите и челото му с гъста калиграфия.
След пристигането на мъжа настъпи неловко мълчание и ако си бях у дома, със сигурност щях да се изкуша да го наругая и да поискам от него да говори или да се маха, вероятно окуражавайки го с каквото имам подръка за мятане. Само че бях прекарал твърде дълго време на пътя, където всеки селяк можеше да ме намушка, задето съм изгледал по-така сестра му, и старите ми инстинкти бяха ръждясали.
— Да? — повторих, макар че беше негова работа да обясни, а не моя да питам.
— Казвам се Сагеус. Съветвам краля по по-… необичайни въпроси.
— Слава богу! — Може би това не беше най-уместният израз за пред човек с толкова езически вид, но в радостта си, че съм открил човек, който може да развали проклятието ми, бях готов да пренебрегна разни недостатъци като очевидно чуждия произход и непочитането на подходящото божество. В края на краищата Снори също споделяше тези недостатъци, но въпреки опасенията ми се бе оказало, че има някои качества, с които да ги компенсира.
— Хората не винаги са толкова радостни да ме видят, принц Джалан. — На устните му играеше лека усмивка.
— Да, но не всеки се нуждае от чудо. — Станах и тръгнах към мъжа. Със задоволство установих, че се извисявам над него. Предположих, че е на около четирийсет, и от моята гледна точка можех да прочета надписите върху темето му. Или щях да мога, ако знаех езика. Предположих, че тези писмена произхождат от някъде на изток, а може би и на юг оттук. Много далеч на изток и на юг. Място, където писмената приличат на съешаващи се паяци. Бях виждал подобни в покоите на майка ми. Сагеус вдигна глава, за да срещне погледа ми, и аз забравих всичко за неразчетимите му надписи, ниския му ръст и дори за миризмата на подправки, лъхаща от него, която току-що бях усетил. Изведнъж тези невзрачни очи станаха единственото, което имаше значение. Два замислени вира, спокойни, кафяви, обикновени…
— Принц Джалан?
Тръснах глава и открих, че проклетият дребосък щрака с пръсти пред лицето ми. Ако не исках нещо от него, щях да го ритам оттук до Тройната порта. Е, и ако не беше магьосник де. Тях човек не бива да ги дразни. Но пък ако пипаш внимателно… също като с лампата на Аладин — потъркаш ли я по правилния начин, желанието ти може да се изпълни. Поне вече знаех, че не е шарлатанин с огледала, дим и ловки ръце.