Хвърлих се на възглавницата, завих се с чаршафите и за да се разсея от нощните ужаси, се съсредоточих върху края на разговора си със Сагеус.
— Трудният начин ли? — беше попитал той, сякаш изненадан, че това изобщо би ми минало през ума. — Ами, трудният начин е да свършиш работата на заклинанието вместо него. Всяка магия представлява действие на волята, което се стреми към завършек. Желанията на най-могъщите, когато бъдат изречени и насочени по пътищата, които тяхното изкуство е прорязало в тъканта на съществуващото, стават като живи. Заклинанието ще се върти и суче; ще се променя, нагажда, приспособява, докато не постигне заложената в него цел. Заклинанието е незавършено, защото мишената му още е невредима. Унищожи тази мишена и тогава магията, проклятието, което те подчинява на собствените си стремежи, ще се стопи.
Спомних си очите зад онази маска.
— Да убия Снори значи? — Лесният начин наистина изглеждаше по-лесен.
Очите, които бяха блестели от процепите на порцелана, същите тези очи ме следяха в кошмарите ми. Дори и сега кожата ми настръхваше от възможността да съм подложен на този оглед. Ленените чаршафи, които стисках, бяха детска защита, но и стоманена броня не можеше да ме спаси от този ужас. Да убия Снори?
— Проста работа, която мога да уредя вместо вас, принце. — Всичко, което говореше този езичник, изглеждаше разумно.
— Не, наистина, не бих могъл. Той ми стана нещо като при… — Преглътнах думата. — Нещо като доверен служител.
Сагеус поклати глава и редовете текст се размазаха пред очите ми.
— Това, в което сте се забъркали, е истинска лудост, принце. Варваринът ви е взел в плен — като заложник на своята съдба — и ви тегли към ужасна опасност. Един мъдър мъж, лорд Стоколм, е писал за това още преди векове. Пленникът постепенно започва да гледа на своя похитител като на приятел. Вие сте попаднали в неговия сън, принц Джалан. Време е да се събудите.
И сега, докато лежах в тихия мрак на стаята, само с две стиски чаршаф, които да ме пазят от убеждението, че безименният ужас от Вермилиън стои до леглото ми и се взира в мен, наистина се опитах да се събудя. Заскърцах със зъби и се опитах или да заспя, или да се събудя — но само споменът за гласа на Сагеус ми даваше някакво избавление.
— Достатъчно е просто да помолите крал Олидан за закрила — аз ще отнеса съобщението — и на сутринта този северняк ще лежи в бедняшки гроб долу край реката. Ще се събудите свободен човек, готов да се върне към живота, от който са ви откъснали. Свободен да поднови предишните си занимания, сякаш нищо не се е случило.
Трябва да призная, че ми звучеше адски съблазнително. И тогава, и сега. Само че езикът ми отказваше да изрече думите. Може би това също беше част от тази Стоколмска болест.
— Ама той е… хм, верен служител. — Аз може да съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога не бих предал един верен служител. Освен, разбира се, ако това не изисква честност, почтеност или храброст — или каквото и да е друго, което да ми причини дори най-слабия дискомфорт. — Разбирам ти мисълта… и все пак трябва да има друг начин. Не можеш ли да направиш нещо? Човек с твоите умения?
Той поклати отново глава, толкова бавно и лекичко, че човек почти би повярвал на тъгата му.
— Не и без голям риск, принце, за мен и за вас. — Обърна кротките си очи към мен и моментално усетих притеглянето им, сякаш във всеки момент можеше да ме придърпа в тях и да ме удави. — Има и трети начин. Кръвта на човека, който ви е наложил заклинанието.
— О, не бих могъл… — Мисълта за онази дърта вещица ме плашеше почти колкото създанието от операта. — Мълчаливата сестра е прекалено хитра, а и баба държи на нея.
Сагеус кимна, сякаш беше очаквал това.
— Тя има близначка. Която съдбата може да изправи на пътя ви. Кръвта на близначката ще свърши същата работа. Ще потуши огъня на заклинанието.
— Близначка ли? — Трудно ми беше да си представя две такива чудовища. Жената със сляпото око винаги ми бе изглеждала единствена по рода си.
— Тя се казва Скилфар.
— Мътните го взели! — Бях чувал за Скилфар. А човек, за когото си чувал, означава неприятности. Това е проверена мъдрост. „Лошата вещица от север“ — сигурен бях, че съм чувал баба да я нарича така, усмихвайки се, сякаш е казала нещо умно. — Мътните го взели! — Убиването на Снори щеше да е трудно. Неотдавна с радост бих пропилял живота му в бойните ями срещу възможността да припечеля някоя пара̀. Но сега вече го познавах и това поставяше нещата в друга светлина. Всъщност вгорчаваше цялата онази работа с бойните ями. Всички мъже там си имаха живот и не бях сигурен дали някога ще мога пак да се наслаждавам на този спорт, след като знам това. Животът си има начини да ти влезе под кожата и да ти развали удоволствието с прекалено много информация. Вярно казват, че младостта е най-щастливото време, когато се въргаляме в блаженството на неведението.