— Предишният ви живот, принце. Ще се върнете към него.
Предишният ми живот, насладите на плътта, на игралната маса, а понякога и на първото върху второто. Вярно, че беше плитък и се олюляваше на ръба на ножа на Мейрес, но понякога плиткото е предостатъчно. В дълбокото можеш да се удавиш.
— Ще преспя, преди да взема решение — казах.
Само че не можех да спя. Вместо това лежах в студената пот на страха и се взирах в нощта. Смъртта на Снори, унищожаването на онова чудовище, кръвта на Мълчаливата сестра или на северната ѝ близначка. Нито едно от трите не беше лесно. Всяко беше трудно по свой собствен начин.
— Помолете краля за главата на северняка — беше ми казал Сагеус. — Това е най-лесният начин. — „Бива те в лесните неща, нали?“, сякаш нашепваха писмената върху протегнатите му длани. „Бива те в измъкването, нали?“
Ако ме биваше толкова в измъкването, щях да знам къде е проклетата врата. Обикновено следя за такива неща, съставям си пътища за бягство, опознавам разположението. Но когато езичникът ме остави в стаята, ме налегна страшна умора и се бухнах в леглото като камък в най-дълбокия вир.
— Убий северняка. — Това звучеше все по-разумно с всяко повторение. В края на краищата така щях да спестя на Снори откритието, че семейството му е мъртво. Единственото, което го очакваше, бе дълго пътешествие към най-лошата новина на света. Нима той не приветстваше битката като стар другар, нима не жадуваше да срещне края си? — Убий северняка. — Не можех да позная дали съм го казал аз или Сагеус.
Бях седял в мекотата на големия стол, с лице към езичника, и слушах истините му. Бях седял? Или седях? Седях срещу него сега — той беше застанал зад стола си и плъзгаше пръсти по решетъчната облегалка, като че ли бе арфа, на която можеше да се свири някаква мелодия.
— Значи ще помолите за главата му. — Не беше въпрос. Кротките му очи ме гледаха бащински. Баща и приятел едновременно. Макар че, Господ ми е свидетел, не като моя баща: той винаги е изглеждал смутен от всичките тия бащинско-синовни работи.
Да. Сагеус беше прав. Започнах да изричам думите:
— Ще помоля за…
Върхът на един меч щръкна от тесните гърди на езичника, и то не някакъв си обикновен меч, а сияен като утрото, ярък като стомана, извадена от нажежена до бяло пещ. Сагеус сведе смаяно поглед към него, а мечът продължи да излиза, докато от гърдите му не се подаде цяла стъпка блестящо острие.
— Какво? — Кръв потече от ъгълчетата на устата му.
— Не ти е тук мястото, поганецо. — Зад гърба на мъжа се разгънаха криле, все едно бяха негови. Бели криле. Бели като летни облаци, от орлови пера и достатъчно широки, за да издигнат човек към небето.
— Как? — изгъргори Сагеус и кръвта шурна по брадичката му.
Мечът се отдръпна и зад езичника се вдигна една глава, с лице гордо и нечовешко като на мраморните статуи на гръцки богове и римски императори.
— Той принадлежи на светлината. — Мечът блесна и отсече главата на езичника, както сърпът косѝ трева.
— Събуди се! — Това не беше гласът на ангела, извисяващ се над трупа на Сагеус. А глас, идещ някъде извън замъка, по-мощен, отколкото се полага да е един звук, толкова мощен, че можеше да троши камък. — Събуди се!
В това нямаше никакъв смисъл.
— Какво…
— Събуди се!
Премигнах. Премигнах пак. Отворих очи. Вместо чернота видях утринна сивота. Надигнах се в леглото, прогизнал от пот и все още оплетен в чаршафите. Зад бледите призраци на дантелените пердета небето на изток просветляваше.
— Баракел?
— Някакъв си нисш сънен ковач си мисли, че може да опетни един от заклетите в светлината! — Баракел говореше самодоволно. После продължи с по-сериозен тон: — Съзирам обаче нечия ръка зад него. С по-смъртоносен допир… и със сини пръсти. Д…
— Т-това ти ли беше? Но ти си толкова… ами… такъв досадник. — Измуших се от леглото, всяка частица от тялото ме болеше, сякаш цяла нощ съм се борил с варварска маймуна. Стаята отново беше празна, а ангелът — затворен в главата ми.
— Говоря с гласа, който ми даваш ти, Джалан. Аз съм ограничен от твоето въображение, оформян от твоите представи. Всеки твой недостатък ме отслабва, а те са много. Аз…
Последното пламтящо крайче на слънцето се отдели от хоризонта, превръщайки цяла една гора в злато. Мълчанието също бе злато. Баракел беше получил своя миг. Върнах се при удобния стол да си обуя панталоните, но открих, че не ми се седи в него. Погледнах стола с решетъчната облегалка и си представих Сагеус там, както беше в съня ми, с отсечена глава и тъкмо започнал да се свлича. Той искаше от мен да заповядам да убият Снори. Аргументите му звучаха достатъчно солидно, но макар че на игралната маса бях загубил много повече пари, отколкото бях спечелил, прекарвах на нея достатъчно време, за да усетя кога ме водят за носа.