Докато се измия и облека, денят се беше появил на сцената от изток, петлите кукуригаха, хората с работа бързаха да я свършат, а под Висок замък град Крат се отърсваше от сън. Плахо почукване ме накара да прекъсна съзерцанието си и да се извърна от прозореца.
— Какво има?
— Аз съм С-стан, ваше височество. — Пауза. — Имате ли нужда от някой да ви облече или да…
— Върви да намериш моя викинг и го доведи тук. Ще закусваме където сервират най-добрата храна.
Пажът хукна и звуците от оттеглянето му скоро заглъхнаха. Седнах на леглото и извадих медальона си. Вече беше осеян с празни гнезда от продадени камъни и всяка от дупките се взираше в мен със сляпо обвинение. Това ми изглеждаше някак подобаващо. Правосъдието е сляпо. Любовта е сляпа. Още един камък щеше да ми плати връщането до Вермилиън в удобството на изискана каляска. Друг щеше да ми купи вино и компания на всяка спирка. Още две дупки, които да наблюдават минаването ми, да ме гледат как оставям един приятел в бедняшки гроб и се връщам към повърхностния си живот. Зачудих се дали Баракел вижда душата ми, когато ме погледне. Такъв ли изглеждах? Човек, който се продава малко по малко всеки ден, за да си купи път на страхливец през границите на живота?
— И все пак — казах си. — По-добре е дълъг недостоен живот на лекомислени удоволствия, отколкото кратък изблик на героизъм, завършващ с още по-кратко намушкване. И само защото един човек се опитва да води друг за носа, това не означава, че така не е най-добре и за двамата. — Помислих си за студения север и ужасяващите истории, които разправяше Снори за него, и потреперих.
— Джал! — Снори изпълни рамката на вратата, а усмивката изпълни лицето му. — Изглеждаш по-зле след една нощ самичък в копринени чаршафи, отколкото след една нощ боричкане в „Ангела“ с твоето другарче, което обича да хапе. — Зад него Стан се въртеше в коридора, търсейки начин да мине.
Станах.
— Хайде. Момчето ще ни намери някаква закуска.
Последвахме Стан с небрежна крачка, която се равняваше на неговото подтичване.
— Храната може да бъде доставена в стаите ви, милорди. — Каза го през рамо, докато си поемаше дъх.
— Аз обичам да ям в компания — отвърнах. — Освен това за теб, момче, съм „ваше кралско височество“. А той е… хаулдр. Правилното обръщение към хора с неговия ранг е „Ей, ти“.
— Слушам, ваше кралско височество.
— Така е по-добре.
Още един коридор, още един завой, и влязохме през арка в просторна трапезария, която можеше да се похвали с три дълги маси. На две от тях се хранеха някакви хора, гости, ако се съдеше по вида им, или пък личности с известно положение в замъка. Сред тях нямаше кралски особи, но пък не бяха и от простолюдието. Стан посочи свободната маса.
— Ваше кралско височество. — Изгледа отдолу Снори, прехапа устна и запристъпва нерешително от крак на крак, явно обзет от съмнения дали рангът на северняка му дава право да седи на някоя от масите.
— Снори ще яде с мен — казах. — По специално благоволение.
Стан въздъхна облекчено и ни настани на столовете.
— Аз ще взема яйца, бъркани с щипка сол и щипка черен пипер, а после риба. Херинга, скумрия, нещо пушено. Викингът вероятно ще вземе прасе, леко поубито.
— Бекон — каза Снори. — И хляб. Колкото по-черен, толкова по-добре. И бира.
Стан хукна да изпълнява, като си повтаряше поръчките колкото можеше по-бързо.
Снори се облегна в стола и се прозя мощно.
— Как спа? — попитах го.
Той се ухили и ме изгледа преценяващо.
— Сънувах странни работи.
— Колко странни?
— Ами, всяка нощ сънувам дъщерята на Локи. Ако един сън кара появите на Аслауг да изглеждат обикновени, можеш да си представиш колко е странен.
— Я разкажи.
— Някакъв дребосък, покрит с драскулки, цяла нощ се мъчеше да ме убеди да те убия тази сутрин. Или почти цяла нощ… преди Аслауг да го изяде.
— Аха.
Седяхме мълчаливо около минутка, докато се появи прислужник с две кани бира и самун хляб.
— Е? — попитах, повече от леко напрегнат. Между нас, точно до хляба, имаше дълъг нож.
— Реших да не го правя. — Снори се пресегна и разчупи хляба на две.
— Хубаво. — Отпуснах се с въздишка.
— По-добре да изчакам, докато напуснем замъка. — Нахвърли се върху хляба, за да скрие усмивката си. — Ами ти? Как спа?