— Виж сега, говорим за момчето. Дали ще възникнат проблеми, ако го понапердаша малко? — попитах. — Защото ти, изглежда, знаеш всичко за Анкратите.
— Е, бащата не обича сина си. Толкова поне знам — рече Снори.
— Какво облекчение. — Отпуснах се достатъчно, за да потъна в стола.
— Освен това знам, че си храбър човек, Джал, и герой от войната…
— Да…
— Но не бих бил толкова сигурен, че ще напердашиш принц Йорг. Нали го видя в „Ангела“ снощи?
— За какво говориш?
— За „Падащият ангел“. Знам, че си имаше други неща на ума, но може да си забелязал, че кръчмата беше претъпкана с неговата банда. Братята.
— Какво? — Столът внезапно се беше превърнал в капан, който ме стисна в хватката си, щом се опитах да стана.
— Принцът беше там, сещаш ли се? В ъгъла, с Макин.
— О, боже! — Спомних си очите му.
— И е чукал Сали в стаята до твоята, доколкото чух. Мило момиче. От Тотен, малко на юг от Съблазънта.
— Мили боже! — Бях решил, че младият другар на Макин е поне на осемнайсет. Не можеше да е по-нисък от шест стъпки.
— И разбира се, знаеш какво го е подтикнало да предприеме ново пътуване толкова скоро след завръщането си във Висок замък.
— Напомни ми. — Мен ако питате, да си навлечеш смъртната омраза на един сънен вещер е достатъчна причина за повечето хора да си съставят планове за дълго пътуване.
— Той убил поборника на краля, капитана на стражата му, сър Гален. За него носеше траур сестрата на Сарет.
— И сигурно ще ми кажеш, че не го е направил с отрова в медовината?
— Във въоръжен двубой.
— Тръгваме!
Извиках това вече от коридора.
20.
Никой нямаше заповеди да пречи на един гостуващ принц да поязди из града преди аудиенцията си в двора. Забрахме Рон и Слейпнир и се спуснахме с тропот към град Крат. И продължихме нататък. Язденето се оказа жива мъка и аз постоянно се въртях в седлото в търсене на по-удобни пози и ругаех всички скоронци, най-вече проклетите им жени.
— Освен това и на двете очите им са прекалено сближени… Аз така или иначе никога не съм харесвал червеникава коса и съм сигурен, че по-младата има…
— Да, има нещо в тази Катерин — прекъсна ме Снори. — Мога да си я представя как обикаля света и върши велики дела. Има този вид.
— Щом си я харесал толкова, трябваше да действаш. — Болката ме караше да го дразня в опит да се разсея. — Може пък да си търси нещо по-грубичко.
Снори сви рамене.
— Тя е още дете. А аз съм женен мъж.
— Поне на седемнайсет е. Освен това мислех, че вие викингите действате по корабните правила.
— Корабни правила ли? — Снори повдигна вежда. Крат вече бе само петънце на хоризонта зад нас.
— Щом си пристигнал на кораб, значи няма правила — поясних.
— Ха! — Той присви лекичко очи. — Ние сме хора като всички други. Някои са добри. Други лоши. Повечето нещо по средата.
Изпръхтях.
— А бе, Снори, ти на колко години си всъщност?
— На трийсет. Поне така го пресмятам.
— Трийсет! Когато аз стана на трийсет, бих искал още да се забавлявам.
Той сви отново рамене и се усмихна лекичко. Не се обиждаше лесно. Което в крайна сметка беше хубаво.
— Там, където отиваме, да доживееш до трийсет е трудна работа.
— А бе има ли изобщо нещо хубаво в тоя Север? Каквото и да било? Едно-едничко нещо, което да не мога да открия в по-добър вид някъде на топло.
— Сняг.
— В снега няма нищо хубаво. Той е просто студена вода, дето си е сбъркала формата.
— Планини. Планините са красиви.
— Планините са неудобни купчини скали, които се пречкат на пътя на хората. Освен това, ако исках планини, Аупите са ми под носа.
Продължихме да трополим в мълчание около минута. Движението по Римския път беше оредяло, но в дългите прави участъци все още можеха да се видят каруци, ездачи и дори пешеходци, точещи се в далечината.
— Семейството ми — каза той.
И макар да не твърдя, че съм особено мъдър, този път умът ми стигаше, за да си замълча.
Лятото, което ни беше приветствало със закъснение в Анкрат, загуби силата си, докато напредвахме на север. В град Хоф, сред узрели за жътва ниви, в един студен ден, който съдържаше в себе си повече от есента, отколкото от всеки друг сезон, Снори ни отклони на изток от Римския път.
— Бихме могли да хванем кораб от някое конотско пристанище — казах аз.
— В Конот не обичат хората от истинския Север — отвърна Снори. — Посещавали сме ги прекалено често. — Смушка Слейпнир и я подкара по занемарения набразден от коловози път, който се точеше на изток към планините на Северен Гелет.
— А с туртанците по-добре ли ще е?
— Е, с туртанците също ще е зле — призна той. — Обаче в Маладон ни чака по-радушен прием.