— Но казваш, че не ни гони? — Гонеше ни. Бях сигурен в това.
— Ти не чу ли какво каза сънният вещер, Джал?
— Той каза много работи… Най-вече да те убия — и как ще мога да се прибера у дома, ако го направя.
— Проклятието, заклинанието на Мълчаливата сестра. Защо то още е върху нас?
Това ми напомни нещо.
— Защото нероденият не е бил унищожен. Чародейството е акт на волята. Стреми се да постигне своята цел. — Скръстих ръце, доволен от себе си.
— Точно така. А ние се движим на север и заклинанието не ни създава никакви проблеми.
— Да. — Намръщих се. Това отиваше на зле.
— Нероденият не ни гони, Джал. Ние го гоним. Създанието е отишло на север.
— По дяволите. — Опитах да се успокоя. — Но… но… хайде стига, какви са шансовете? Да отиваме на едно и също място?
— Мълчаливата сестра вижда бъдещето. — Снори докосна окото си с пръст. — Магията ѝ е насочена към утрешния ден. Заклинанието е намерило начин да достигне неродения — последвало е път, по който ще се окаже носено от някой или някои, които в крайна сметка ще се озоват на същото място като мишената му.
— По дяволите. — Този път нямах какво повече да кажа.
— Именно.
Тръгнахме по края на Гауфог, докато не намерихме пътека, прекалено широка, за да е направена от сърни, и прекалено тясна, за да е прокарана от дървари. Докато крачехме по нея, водейки конете, и се опитвахме да избегнем клонки в очите си, стигнах до извода, че Гауфог не е от горите, където човек би се надявал да намери сърни. Или пък дървари.
— Ама че гора. — Снори потърка три успоредни драскотини на бицепса си и поклати глава. — Ще се радвам да изляза оттук.
— В Червения предел си имаме гори, където човек може да ловува елени и глигани, с нормални дървета, не тези борове, с въглищари, дървари и тук-там някоя мечка или вълк. В Севера обаче… — Махнах към гъсто скупчените дънери и клоните, преплетени така, че на човек му се налагаше да си сече път на всяка крачка. — Истинско мъртвило. Само дървета, дървета и още дървета. Заслушай се само! Не се чува нито една птица.
Снори продължи напред.
— Джал… това ти го признавам. Югът има по-хубави гори.
Продължихме. Стъпките ни бяха приглушени от дебелия килим стари сухи иглички. Не ни отне дълго време да се загубим. Даже слънцето не даваше много подсказки за посоката, защото светлината му се процеждаше мътна през навъсените облаци.
— Никак не ми се иска да прекарвам нощта тук. — Мракът щеше да е непрогледен.
— Рано или късно ще намерим поточе и по него ще излезем от гората. — Снори счупи един клон, препречил пътя му. Игличките се посипаха с тих шепот. — Не би трябвало да ни отнеме много време. Нали сме в Туртаните. Не можеш да направиш и три крачки, без да нагазиш в някоя река.
Не отговорих нищо. Думите му звучаха разумно, само че Гауфог се простираше суха като прахан и си представях как корените изсмукват всяко поточе, преди да е изминало и половин миля.
Гората сякаш ни притискаше все по-плътно от всички страни. Бавният живот на дърветата надделяваше над всичко останало, безчувствен и неумолим. Светлината започна да гасне рано, но ние продължихме да крачим през горския здрач, макар че високо над нас слънцето едва докосваше върхарите на дърветата.
— Бих дал една жълтица за поляна. — Всъщност бих я дал и за място колкото да си протегна ръцете. Рон и Слейпнир ни следваха с наведени глави, драскани от клонките от двете страни на пътеката и така окаяни, както могат да бъдат само конете.
Някъде слънцето беше почнало да залязва. Температурата падна и в задушния сумрак трябваше да се борим с неотстъпчиви стени от мъртви клони. Когато звукът се разнесе, беше стряскащ и разби дървесната тишина, сред която се бяхме бъхтили толкова дълго.
— Сърна? — рекох, повече с надежда, отколкото с вяра. Беше нещо по-едро и по-малко деликатно от сърна, нещо, което кършеше клони при движението си.
— Повече от една. — Снори кимна на другата страна. Звукът от кършене на сухо дърво от онази посока също се усилваше.
Скоро те ни ограждаха и от двете страни. Бледи неща. Високи неща.
— Трябвало е да изчакат, докато се стъмни. — Изплюх сухи иглички и изтеглих с мъка меча си. Нямах надежда, че ще успея да го развъртя.
Снори спря и се обърна. В мрака не можех да видя очите му, но нещо в неподвижността му ми подсказваше, че ще са изцяло черни, безизразни и бездушни.
— Щеше да по-умно от тяхна страна да дойдат по светло. — Устата му се движеше, но гласът не звучеше като неговия.