— Часовникът на гарата изостава — промърмори момчето.
— Виждаш ли? — бодро възкликна баща му. — Дето се вика, още не сме пристигнали, а вече има работа за нас.
Майка му се усмихна едва-едва, както правеше винаги при типичните за съпруга ѝ изблици на искрящ оптимизъм, но Макс зърна в очите ѝ сянка от тъга и онова странно сияние, което още от детските му години го караше да вярва, че тя умее да долавя бъдещи събития, за които останалите изобщо не подозираха.
— Всичко ще е наред, мамо — каза той и едва отронил тези думи, се почувства глупаво.
Майка му го погали по бузата и му се усмихна.
— Разбира се, Макс. Всичко ще е наред.
В този миг момчето изведнъж усети, че някой го наблюдава. Обърна се бързо и видя голяма котка с тигрови шарки, която го гледаше втренчено през решетките на един от прозорците на гарата, сякаш четеше мислите му. Котката примигна и с пъргавина, невъобразима за животно с такъв размер, само с един скок се озова до малката Ирина и отърка гръб в белите ѝ глезени. Сестрата на Макс коленичи, за да погали животното, което мяукаше тихо, а после го взе на ръце. Котката кротко се остави да я гушнат и нежно близна пръстите на момиченцето, което се усмихваше очаровано. С животното на ръце Ирина отиде до мястото, където я чакаше семейството.
— Едва сме пристигнали, а ти вече домъкна някаква гадина. Кой знае какви зарази носи — гнусливо отсече Алисия.
— Не е гадина, а изоставена котка! — отвърна Ирина. — Мамо?
— Ирина, още дори не сме се настанили — възрази майка ѝ.
Детето направи жална физиономия, а котката подкрепи молбата му с гальовно, изкусително мяукане.
— Може да я държим в градината. Моля те…
— Това е едно дебело, мръсно животно — настоя Алисия. — Мамо, пак ли ще позволиш да стане на нейното?
Ирина прониза по-голямата си сестра със стоманен поглед, който вещаеше обявяване на война, ако тя не си затвореше устата. Алисия задържа погледа ѝ за няколко мига, после се обърна с гневна въздишка и тръгна към превозвачите, които тъкмо товареха багажа. Пътьом се размина с баща си, който забеляза пламналото ѝ от яд лице.
— Какво, караме ли се вече? — попита Максимилиан Карвър. — Това пък какво е?
— Виж я само, няма си никого на тоя свят. Не може ли да я вземем с нас? Ще живее в градината и аз ще се грижа за нея, обещавам — побърза да обясни Ирина.
Смаян, часовникарят изгледа котката, после вдигна очи към жена си.
— Не зная какво ще каже майка ти…
— А какво ще кажеш ти, Максимилиан Карвър? — отвърна жена му с усмивка, развеселена от дилемата, която бе прехвърлила на съпруга си.
— Е, ще трябва да я занесем на ветеринар и…
— Моля теее… — захленчи Ирина.
Родителите ѝ размениха съучастнически поглед.
— Защо пък не? — заключи Максимилиан Карвър, който нямаше никакво желание да започва лятото със семейни разправии. — Но ти ще се грижиш за животното. Обещаваш ли?
Лицето на дъщеря му грейна, а зениците на котката се свиха, превръщайки се в две черни иглички върху сияйното злато на очите ѝ.
— Хайде, побързайте, багажът вече е натоварен! — подкани ги часовникарят.
Ирина се затича към камионетките с котката на ръце. Опряло глава на рамото на детето, създанието не откъсваше поглед от Макс. „Сякаш ни чакаше“, помисли си той.
— Тръгвай, Макс, не се помайвай — настоя баща му и се отправи към камионетките, уловил жена си за ръка.
Момчето ги последва.
В този миг нещо го накара да се обърне и да погледне отново почернелия от времето циферблат на гаровия часовник. Разгледа го внимателно. Нещо в него не беше както трябва. Макс прекрасно си спомняше, че когато пристигнаха на гарата, часовникът показваше дванайсет и половина. Сега обаче стрелките му сочеха дванайсет без десет.
— Макс! — долетя гласът на баща му от камионетката. — Тръгваме!
— Идвам — промърмори Макс на себе си, приковал очи в циферблата.
Часовникът не беше повреден. Работеше си отлично, но с една особеност — стрелките му се движеха наобратно.
II глава
Новият дом на семейство Карвър се намираше в северния край на дълъг плаж, проснал се край морето като ивица от искрящо бял пясък, изпъстрен с малки островчета диворастящи треви, разрошвани от вятъра. Плажът бе продължение на градчето, съставено от малки дървени постройки на не повече от два етажа, боядисани предимно в приятни пастелни тонове. С градинките и спретнато подравнените си бели огради те подсилваха първоначалното впечатление на Макс, че е попаднал в градче от кукленски къщи. На път към дома минаха по главната улица и градския площад, докато Максимилиан Карвър им описваше прелестите на новото им местожителство с ентусиазма на екскурзовод.