Алисия и Роланд чакаха на верандата, когато Макс, прогизнал до кости, остави колелото си в гаража и изтича да се скрие от проливния дъжд.
— Това се случва за втори път тая седмица — разсмя се Макс. — Ако я карам така, ще се свия от водата. Нали не мислиш да се връщаш сега, Роланд?
— Боя се, че ще трябва — отвърна приятелят му, загледан в плътната завеса на дъжда, който плющеше яростно. — Не ми се иска да оставям дядо сам.
— Вземи поне една мушама — рече Алисия. — Иначе ще пипнеш пневмония.
— Няма нужда, свикнал съм. Пък и това е лятна буря, бързо ще премине.
— Гласът на опита — пошегува се Макс.
— Ами да…
Тримата приятели се спогледаха мълчаливо.
— Май ще е най-добре да не се връщаме към темата до утре — предложи Алисия след малко. — Един здрав сън ще ни помогне да видим нещата много по-ясно. Поне така казват хората.
— И кой ще спи тая нощ след такава история? — възрази Макс.
— Сестра ти има право — рече Роланд.
— Подмазвач! — подразни го Макс.
— За да сменим темата, утре мислех да отида пак да се гмуркам при кораба. Може би ще успея да си намеря секстанта, който някой изпусна оня ден… — каза приятелят му.
Макс се опита да измисли съкрушителен отговор, с който да подчертае, че намира идеята за много лоша, но Алисия го изпревари.
— Там ще бъдем — тихо рече тя.
Някакво шесто чувство подсказа на брат ѝ, че бе употребила множествено число само от куртоазия.
— До утре тогава — отвърна Роланд, без да откъсва блесналия си поглед от Алисия.
— Ехо, и аз съм тук — напевно рече Макс.
— До утре, Макс. — Роланд вече се бе запътил към колелото си.
Братът и сестрата го гледаха как потегли в бурята. Останаха на верандата, докато силуетът му не се изгуби в далечината.
— Трябва да си сложиш сухи дрехи, Макс. Докато се преобличаш, ще спретна нещо за вечеря — предложи Алисия.
— Ти ли бе? — тросна се момчето. — Ти не умееш да готвиш.
— Че кой говори за готвене, господинчо? Това да не ти е хотел? Хайде, влизай! — рече сестра му с лукава усмивка.
Макс реши да последва съвета ѝ и влезе вътре. Отсъствието на Ирина и на родителите им засилваше усещането, което му бе внушила къщата още от първия ден — че е натрапник в чужд дом. Докато се качваше по стълбите към стаята си, изведнъж си даде сметка, че от няколко дни не бе виждал противната котка на по-малката си сестра. Това не му се стори голяма загуба и тази мисъл изхвръкна от главата му така бързо, както бе дошла.
Вярна на думата си, Алисия не изгуби в кухнята дори секунда повече от необходимото. Намаза няколко филии ръжен хляб с масло и мармалад и наля две чаши мляко.
Когато Макс видя подноса с тъй наречената вечеря, изражението му бе по-красноречиво от всякакви думи.
— Да не съм чула гък! — заплаши го сестра му. — Не съм дошла на този свят, за да готвя.
— Не думай — отвърна Макс, който бездруго не беше особено гладен.
Вечеряха мълчаливо, очаквайки всеки момент да им се обадят с новини от болницата, но телефонът не иззвъня.
— Може да са ни търсили одеве, когато бяхме при фара — предположи Макс.
— Може — промълви Алисия.
По лицето ѝ се четеше загриженост.
— Ако беше станало нещо, щяха да се обадят пак — успокои я момчето. — Всичко ще е наред, ще видиш.
Сестра му го погледна с вяла усмивка, потвърждавайки вродената способност на Макс да утешава другите с доводи, в които той самият не вярваше.
— Вероятно е така — съгласи се тя. — Май ще отида да си легна, а ти?
Макс пресуши чашата си и посочи към кухнята.
— Ей сега ще се кача, но най-напред ще хапна още нещо. Умирам от глад — излъга той.
Щом чу как Алисия затвори вратата на стаята си, Макс остави чашата и се отправи към гаража в търсене на още филми от личната колекция на Джейкъб Флайшман.
Макс включи прожектора и лъчът светлина заля стената с един неясен образ, който изглеждаше като сбор от някакви символи. Картината бавно дойде на фокус и момчето осъзна, че това бяха просто цифри, разположени в кръг — всъщност гледаше циферблата на часовник. Стрелките му бяха неподвижни и хвърляха идеално очертана сянка, от което можеше да се заключи, че кадърът е заснет на ярко слънце или под някакъв силен източник на светлина. Филмът продължи да показва циферблата, докато — отначало бавно, а после с нарастваща скорост — стрелките започнаха да се въртят наобратно. Човекът, държащ камерата, явно отстъпи назад и сега зрителят можеше да види, че часовникът бе окачен на верижка. Ново отдръпване на около метър и половина показа, че въпросната верижка висеше от една бяла ръка. Ръката на статуя.