Дълбока тъга витаеше около гробницата и макар да си личеше, че отдавна не е била посещавана, ехото на мъката и трагедията сякаш току-що бе отзвучало. Макс тръгна по застланата с камъни пътечка, която водеше към мавзолея, и спря на самия праг. Вратата беше открехната и отвътре силно лъхаше на спарено. Наоколо цареше мъртвешка тишина. Макс хвърли последен поглед към каменните ангели, които вардеха гроба на Джейкъб Флайшман, и влезе с ясното съзнание, че ако изчака още малко, ще се изкуши да си плюе на петите.
Вътрешността на мавзолея тънеше в сумрак. Смътно се виждаше диря от увехнали цветя по пода, която свършваше при една надгробна плоча, върху която бе гравирано името „Джейкъб Флайшман“. Имаше обаче и още нещо. Под името на детето личеше символ, заел видно място върху плочата, съхраняваща останките му — познатата шестолъчна звезда, вписана в кръг.
Макс усети неприятно мравучкане по гърба и за пръв път се запита защо бе дошъл на това място сам. Зад него слънчевата светлина като че ли леко помръкна. Той извади часовника си и го погледна, разтревожен от нелепата мисъл, че може би се е забавил прекалено и пазачът на гробището вече е затворил вратите, оставяйки го вътре. Стрелките показваха три часа и две минути. Макс пое дълбоко дъх и се помъчи да се успокои.
Огледа се за последно и след като се увери, че наоколо нямаше нищо, което да хвърли нова светлина върху историята на доктор Каин, се накани да си тръгне. Именно в този миг осъзна, че не е сам в гробницата. Тъмен силует се движеше по тавана, пълзейки бавно и предпазливо като насекомо. Плувнал в студена пот, Макс усети как часовникът се изплъзна от пръстите му и вдигна очи нагоре. Един от каменните ангели, които бе видял на входа, вървеше с главата надолу по тавана. Фигурата се спря, втренчила поглед в момчето, отправи му кучешка усмивка и насочи обвинително пръст към него. Чертите на лицето бавно се преобразиха в познатата физиономия на клоуна, зад която се криеше доктор Каин. Макс прочете изгаряща омраза и ярост в погледа му. Прииска му се да побегне към вратата, но краката не го слушаха. След малко видението се стопи в сенките и Макс остана като парализиран в продължение на пет дълги секунди.
Щом успя да си поеме отново дъх, хукна към изхода и се метна на колелото, без да поглежда назад, докато не се отдалечи на стотина метра от вратите на гробището. Бясното въртене на педалите му помогна да овладее постепенно нервите си. Реши, че се е заблудил, че собствените му страхове са му изиграли зловеща шега. Но дори и да бе така, за момента бе просто немислимо да се върне, за да си прибере часовника. Щом се успокои, потегли отново към залива. Само че този път не търсеше сестра си и Роланд, а стария пазач на фара, комуто смяташе да зададе някои въпроси.
Старецът изслуша с голямо внимание разказа за случилото се в гробищата. Когато историята приключи, той кимна сериозно и направи знак на Макс да седне до него.
— Може ли бъда откровен с вас? — попита момчето.
— Надявам се да го сториш, млади човече — отвърна Виктор Крей. — Хайде, изплюй камъчето.
— Имам чувството, че вчера не ни разказахте всичко, което знаете. Не ме питайте защо мисля така. Просто интуиция.
Изражението на пазача на фара остана непроницаемо.
— Какво друго мислиш, Макс?
— Мисля, че тоя доктор Каин, или който и да е той, ще предприеме нещо. И то много скоро. Мисля също така, че всичко, което се случва напоследък, е само поличба за онова, което предстои.
— Онова, което предстои — повтори пазачът на фара. — Интересен начин на изразяване, Макс.
— Вижте, господин Крей — пресече го Макс, — току-що се уплаших до смърт. От няколко дни се случват много странни неща и съм сигурен, че семейството ми, вие, Роланд и самият аз сме в опасност. До гуша ми дойде от загадки!
Старецът се усмихна.
— Това ми харесва. Прямо и убедително — Виктор Крей се изсмя неохотно. — Виж, Макс, ако ви разказах вчера историята на доктор Каин, то не беше, за да ви позабавлявам или да си припомня старите времена. Направих го, за да знаете какво се случва и да си отваряте очите на четири. Ти си загрижен от няколко дни; аз от двайсет и пет години стоя при фара с една-едничка задача — да държа под око оня звяр. Това е единствената ми цел в живота. Аз също ще бъда откровен с теб, Макс. Не смятам да хвърля на вятъра двайсет и пет години само защото някой новодошъл хлапак е решил да си играе на детектив. Може би не трябваше да ви разказвам нищо. Може би ще е най-добре да забравиш какво си чул и да стоиш по-далече от онези статуи и от внука ми.