На следващата сутрин Макс реши да стане преди изгрев-слънце и призори вече се носеше с колелото си към градската пекарница с намерението да купи нещо вкусно за закуска и така да избегне обичайния специалитет на Алисия — хляб с масло и мармалад и мляко. В ранните часове градчето тънеше в спокойствие, което му напомняше неделните утрини в големия град. Само няколко души, които тихо се разхождаха, нарушаваха летаргичния унес на улиците, където дори и къщите със затворените си кепенци сякаш бяха заспали.
В далечината, оттатък пристанището, малкото рибарски лодки, които съставяха местната флота, тъкмо навлизаха в открито море, за да не се върнат до здрач. Хлебарят и дъщеря му, закръглена червенобузеста девойка, три пъти по-едра от Алисия, поздравиха Макс и, докато му поднасяха прясно изпечени козуначени кифли, се поинтересуваха от здравето на Ирина. Новината се беше разнесла — очевидно местният лекар не се ограничаваше само с меренето на температура при домашните си посещения.
Макс успя да се прибере, докато закуската все още пазеше неустоимата топлина на току-що извадено от фурната печиво. Без часовника си не знаеше със сигурност колко е часът, но предполагаше, че трябва да е осем без нещо. Перспективата да чака Алисия да се събуди, за да може да закусят, не го блазнеше особено, затова реши да прибегне до хитрост. И тъй, под предлог, че носи топла закуска, приготви един поднос с плячката си от пекарницата, мляко и чифт салфетки, и отиде до стаята на Алисия. Потропа на вратата и съненият глас на сестра му измънка отвътре нещо неразбираемо.
— Обслужване по стаите — обяви Макс. — Може ли да вляза?
Бутна вратата и влезе вътре. Алисия бе заровила главата си под възглавницата. Макс хвърли поглед към накачените по столовете дрехи и галерията от лични принадлежности на сестра му. Женските стаи винаги бяха пълна мистерия за него.
— Ще броя до пет — закани се той, — после нападам закуската.
Надушила аромата на масло, сестра му надникна иззад възглавницата.
Роланд ги чакаше на брега, обут в стар панталон с отрязани крачоли, който играеше ролята на бански костюм. До него се мъдреше малка дървена лодка, дълга най-много три метра. Наглед сякаш бе прекарала трийсет години на слънце, заседнала на някой плаж — дървото бе придобило сивкав оттенък, който оскъдните петна от излющената синя боя не можеха да скрият. При все това Роланд ѝ се любуваше, сякаш бе луксозна яхта. И докато братът и сестрата вървяха по брега, избягвайки камъните, Макс забеляза, че приятелят му е написал на носа на лодката името „Орфей II“. Явно го бе сторил същата сутрин, защото боята изглеждаше прясна.
— Откога имаш собствена лодка? — попита Алисия, сочейки рахитичния съд, в който Роланд вече бе натоварил водолазните принадлежности и две кошници с неизвестно съдържание.
— Сдобих се с нея преди три часа. Един от местните рибари се канеше да я нацепи за подпалки, но аз го убедих да ми я подари в замяна на една услуга.
— Сериозно? Според мен си му направил услуга, като си я взел — отбеляза Макс.
— Стой си на брега, щом не ти харесва — насмешливо отвърна приятелят му. — Хайде, всички на борда!
Изразът „на борда“ в случая не беше особено подходящ, но след първите петнайсет метра Макс подобри мнението си, тъй като предвижданията му за незабавно корабокрушение не се сбъднаха. Всъщност лодката се движеше доста добре под енергичното гребане на Роланд, подчинявайки се на всеки тласък на веслата.
— Донесъл съм едно малко изобретенийце, което ще ви вземе акъла — рече Роланд.
Макс погледна към покритите кошници и повдигна капака на едната с няколко сантиметра.
— Какво е това?
— Подводен прозорец — обясни Роланд. — Всъщност е просто кутия със стъклена основа. Ако я сложиш на повърхността на водата, можеш да видиш дъното, без да се потапяш — служи точно като прозорец.
Макс посочи сестра си.
— Така поне ще можеш да видиш нещо — подразни я той.
— Кой ти е казал, че смятам да стоя тук? Днес аз ще се спусна във водата — отвърна Алисия.
— Кой, ти ли? Че ти изобщо не умееш да се гмуркаш! — извика Макс, опитвайки се да я ядоса.
— Ако наричаш гмуркане онова, което направи оня ден, вярно е, че не умея — пошегува се сестра му, която не беше във войнствено настроение.
През това време Роланд продължаваше да гребе, без да участва в словесната им престрелка, и спря лодката на около трийсет метра от брега. Под тях тъмната сянка на „Орфей“ се простираше на дъното като гигантска акула, дебнеща върху пясъка.