Той отвори една от кошниците и извади ръждясала котва, прикрепена към дебело, доста разнищено въже. Когато видя на какъв хал са тези моряшки такъми, Макс предположи, че са част от сделката, която приятелят им бе сключил, за да спаси окаяната лодка от достоен и подходящ за състоянието ѝ край.
— Внимавайте, че ще ви опръскам! — извика Роланд, хвърляйки в морето котвата. Тя се спусна отвесно, като вдигна малък облак мехурчета и завлече със себе си близо петнайсет метра от въжето.
Роланд остави течението да отнесе лодката на няколко метра, после завърза края на въжето за една малка халка, която висеше от носа. Макс хвърли подозрителен поглед към свръзките на корпуса.
— Няма да потъне, Макс. Имай ми доверие — рече Роланд, като извади подводния прозорец от кошницата и го сложи на повърхността на водата.
— Същото е казал и капитанът на „Титаник“, преди да отплават — отвърна Макс.
Алисия се наведе да погледне през кутията и за пръв път видя корпуса на „Орфей“, полегнал на дъното.
— Невероятно е! — ахна тя пред подводното зрелище.
Роланд се усмихна доволно и ѝ подаде водолазни очила и чифт плавници.
— Почакай само да го видиш отблизо — рече той, докато се екипираше.
Първа във водата скочи Алисия. Седнал на ръба на лодката, Роланд погледна успокоително към Макс.
— Не се тревожи, няма да я изпускам от очи. Косъм няма да падне от главата ѝ — увери го той.
После скочи във водата и се присъедини към Алисия, която го чакаше на около три метра от лодката. Двамата помахаха на Макс и само след секунди изчезнаха в дълбините.
Под водата Роланд улови Алисия за ръка и бавно я поведе към останките на потъналия кораб. Температурата на водата леко бе спаднала в сравнение с последния път, когато се бе гмуркал, и на по-голяма дълбочина застудяването щеше да стане по-осезаемо. Роланд бе свикнал с това явление, което се случваше понякога в самото начало на лятото, особено когато студените течения от открито море нахлуеха силно на шест-седем метра дълбочина. При това положение тутакси реши, че в тоя ден няма да позволи на приятелите си да се гмурнат с него чак до корпуса на „Орфей“ — през остатъка от лятото щеше да има предостатъчно дни, в които да предприемат такъв опит.
Алисия и Роланд плуваха над потъналия кораб и се спираха навремени, за да излязат на повърхността да поемат въздух и да погледат спокойно „Орфей“, който лежеше в призрачната светлина на дъното. Роланд усещаше колко е развълнувана Алисия и не я изпускаше от очи. Знаеше, че за да се наслади на едно безметежно гмуркане, трябва да е сам. Когато се гмуркаше с някого, още повече с новаци, не можеше да не се държи като подводна бавачка. При все това му доставяше особено удоволствие да сподели с новите си приятели този вълшебен свят, който години наред като че ли бе принадлежал само на него. Чувстваше се като екскурзовод, повел посетители на изумителна обиколка из потопена катедрала.
Подводната сцена предлагаше и други стимули. Приятно му бе да гледа как тялото на Алисия се движи под водата. При всяко загребване мускулите на торса и краката ѝ се изопваха под кожата, добила синкава бледност. Всъщност се чувстваше много по-удобно, когато я наблюдаваше така, без тя да забелязва неспокойния му поглед. Изплуваха отново да си поемат дъх и видяха, че лодката с неподвижния силует на Макс на борда се намираше на двайсетина метра. Алисия се усмихна възторжено. Роланд отвърна на усмивката ѝ, но дълбоко в себе си смяташе, че ще е най-добре да се върнат на лодката.
— Можем ли да се спуснем до кораба и да влезем в него? — попита Алисия задъхана.
Роланд забеляза, че кожата на ръцете и краката ѝ е настръхнала.
— Днес не — отвърна. — Да се връщаме при лодката.
Тя престана да се усмихва, зърнала сянка от загриженост на лицето му.
— Случило ли се е нещо?
Момчето се усмихна спокойно и поклати глава. Точно в този момент не му се говореше за подводни течения с температура от пет градуса. Изведнъж, докато гледаше как Алисия плува към лодката, сърцето му прескочи. Някаква тъмна сянка се движеше под нозете му по дъното на залива. Алисия се обърна да погледне към него. Роланд ѝ даде знак да продължава, без да спира, после потопи главата си, за да огледа дъното.
Един черен силует, който напомняше голяма риба, се плъзгаше с лъкатушни движения около корпуса на „Орфей“. За миг Роланд си помисли, че може да е акула, но след по-внимателен поглед разбра, че е сгрешил. Заплува след Алисия, без да откъсва очи от странното създание, което като че ли ги следваше. Силуетът се извиваше в сянката на потъналия кораб, без да се излага пряко на светлината. Роланд различаваше само едно удължено тяло, подобно на голяма змия, обгърната от странни мъртвешки отблясъци. Момчето погледна към лодката, от която все още ги деляха десетина метра. Сянката под него като че ли промени посоката си и Роланд видя, че е излязла на светло и бавно се издига към тях.