Градчето бе тихо и спокойно, обгърнато от същото сияние, което бе запленило Макс, когато за пръв път зърна морето. Повечето жители се придвижваха с велосипеди или просто вървяха пеша. Улиците бяха чисти и едничкият шум, с изключение на ръмженето на някой мотор сегиз-тогиз, бе приглушеният морски прибой. Докато прекосяваха градчето, Макс прочете по лицата на останалите какви чувства будеше у тях мястото, където щяха да живеят занапред. Малката Ирина и нейният котешки съюзник се взираха в стройното шествие от улици и къщи с ведро любопитство, сякаш вече се чувстваха у дома си. Алисия, потънала в неразгадаеми размишления, като че бе на хиляди километри оттам и Макс за пореден път се убеди, че знае съвсем малко — или дори нищо — за по-голямата си сестра. Майка им разглеждаше градчето примирено, а от лицето ѝ не слизаше пресилената усмивка, с която прикриваше безпокойството, обзело я по някаква неясна за Макс причина. И най-сетне, Максимилиан Карвър наблюдаваше победоносно новото си обиталище и току хвърляше погледи към домочадието си. Те на свой ред му отвръщаха с одобрителна усмивка — здравият разум им подсказваше, че всяка друга реакция би могла да разбие сърцето на добрия човек, убеден, че е довел семейството си в един нов рай.
При вида на притихналите, окъпани в светлина улички на Макс му се стори, че призракът на войната изглежда далечен и даже недействителен. Може би решението на баща му да се преместят тук бе проява на гениална прозорливост. Когато камионетките поеха по пътя към къщата на плажа, Макс вече бе забравил за гаровия часовник и за тревожното чувство, което новото другарче на Ирина отначало бе породило у него. Вдигна очи към хоризонта и като че ли съгледа черния, източен силует на един кораб, понесъл се като мираж през мъглата, обгърнала океанската шир. Само след няколко секунди той вече бе изчезнал.
Новият им дом бе двуетажен и се издигаше на около петдесет метра от плажната линия сред скромна градинка с бяла ограда, която просто плачеше за освежаване на боята. Самата къща беше дървена и — с изключение на тъмния покрив — също беше боядисана в бяло. Изглеждаше в прилично състояние, като се имаше предвид близостта на морето и похабяващото въздействие на соления, влажен вятър, който я брулеше всекидневно.
Докато пътуваха натам, Максимилиан Карвър обясни на семейството си, че къщата била построена през 1924 г. за един виден лондонски хирург на име Ричард Флайшман и съпругата му Ева Грей като лятно жилище на морския бряг. Навремето хората от градчето намирали цялата работа за малко ексцентрична. Семейство Флайшман нямали деца, живеели уединено и явно предпочитали да странят от местните жители. При първото си посещение доктор Флайшман ясно дал да се разбере, че държи всички строителни материали, както и самите работници да бъдат докарани направо от Лондон. Този каприз практически утроил цената на имота, но хирургът бил достатъчно заможен, за да си го позволи.
През цялата зима на 1923 г. местните наблюдавали донякъде подозрително неспирното сноване на работници и товарни камиони, докато скелетът на къщата в края на плажа се издигал ден след ден. Най-сетне, през пролетта на следващата година, бояджиите нанесли последния слой боя и няколко седмици по-късно двойката се настанила в крайбрежната къща, за да прекара лятото. Това жилище се оказало талисман, който щял да промени съдбата на двамата Флайшман. Съпругата на доктора, която според мълвата не можела да зачене вследствие на претърпяна преди време злополука, забременяла през първата си година в този дом. На 23 юни 1925 г., с вещата помощ на своя съпруг, Ева родила в къщата на плажа момче, което нарекли Джейкъб.
Детето било дар Божи, който променил нрава на мрачните и саможиви съпрузи. Семейство Флайшман скоро започнали да завързват приятелства сред местните жители и станали популярни и уважавани членове на общността през щастливите години в лятната къща — до трагедията, която ги сполетяла през 1932 г. В едно августовско утро малкият Джейкъб се удавил, докато си играел на плажа недалеч от дома.
В този ден цялата светлина и радост, които дългоочакваният син внесъл в живота на двойката, угаснали завинаги. През зимата на 1932 г. здравето на доктор Флайшман започнало прогресивно да се влошава и лекарите му скоро разбрали, че няма да доживее до следващото лято. Година след кончината му адвокатите на вдовицата обявили къщата за продажба. Известно време стояла празна и без купувач, забравена в края на плажа.