— Ти ми трябваш, Джейкъб — изсвистя гласът на Каин в ума на Роланд. — Ако не искаш тя да умре, ела да я вземеш…
XVI глава
Макс бясно препускаше с колелото под дъжда, когато блясъкът на една светкавица го сепна и разкри пред погледа му „Орфей“, изплувал от дълбините и обвит в хипнотично сияние, което се излъчваше от самия метал. Старият кораб на Каин отново плаваше по развилнелите се води на залива. Останал почти без дъх, Макс въртеше педалите, боейки се, че ще се добере до колибата прекалено късно. Бе оставил назад пазача на фара — старецът не можеше да поддържа неговото темпо. Когато стигна до плажа, момчето скочи от колелото и се затича към колибата на Роланд. Откри, че вратата е била изтръгната от пантите си и зърна на брега вцепенената фигура на своя приятел, който гледаше като омагьосан призрачния кораб, порещ вълните. Макс благодари на небесата и изтича да го прегърне.
— Добре ли си? — изкрещя той, за да надвика рева на вятъра.
Роланд го погледна уплашено като ранено животно, което не може да избяга от преследващия го хищник. Макс видя у него лицето на онова дете, което бе държало камерата пред огледалото, и усети, че го побиват тръпки.
— Той отвлече Алисия — успя да каже най-сетне Роланд.
Макс разбираше, че приятелят му не осъзнава какво се случва в действителност, но чувстваше, че само ще усложни нещата, ако се помъчи да му обясни.
— Каквото и да става — извика Макс, — бягай по-далече от Каин. Чуваш ли ме? Бягай по-далече от него!
Без да обръща внимание на думите му, Роланд нагази в морето, докато разбушувалата се вода го покри до кръста. Макс се впусна след него и се опита да го задържи, но Роланд, който бе по-силен, с лекота се освободи от хватката му и го изблъска назад, преди да заплува по вълните.
— Почакай! — провикна се Макс. — Не знаеш какво става! Той търси теб!
— Зная — отвърна Роланд, без да му даде време да каже нещо повече.
Макс видя как приятелят му се гмурна във вълните и изскочи на повърхността няколко метра по-нататък, плувайки към „Орфей“. Разумната половина на душата му го молеше отчаяно да изтича обратно в колибата и да се скрие под леглото, докато всичко отмине. Както винаги, той послуша другата половина и се хвърли във водата, сигурен, че този път няма да се върне на сушата жив.
Дългите, облечени в ръкавица пръсти на Каин стиснаха китката на Алисия като клещи и я повлякоха по хлъзгавата палуба на „Орфей“, докато тя с всички сили се бореше да се освободи. Каин се обърна, повдигна я във въздуха без никакво усилие и почти долепи лице до нейното, тъй че момичето видя как пламналите му от ярост очи промениха цвета си и от сини станаха златисти, а зениците им се разшириха.
— Няма да повтарям — рече магът с метален, безжизнен глас. — Мирувай или ще съжаляваш. Разбра ли ме?
Той усили болезнено натиска на пръстите си и Алисия се уплаши, че ако не спре, ще натроши костите на китката ѝ като сламки. Разбирайки, че съпротивата е безполезна, момичето кимна нервно. Каин разхлаби хватката си и се усмихна. Нямаше капка съчувствие или любезност в тази усмивка, единствено омраза. Магът пусна Алисия и тя падна на палубата, като удари челото си в метала. Опипа кожата си и усети парещата болка от отворена рана. Без да ѝ даде време да се съвземе, Каин отново сграбчи натъртената ѝ ръка и я помъкна към недрата на кораба.
— По-живо — нареди чародеят, като я заблъска по един коридор, който водеше от мостика към каютите.
Почернелите стени бяха покрити с ръжда и лепкав слой водорасли. Подът бе залят с поне педя тинеста, зловонна вода, носеща какви ли не останки, които се поклащаха с всяко движение на кораба, подмятан от бурните вълни. Доктор Каин сграбчи момичето за косата и отвори вратата на една от каютите. Въздухът се изпълни с облак от газове и смрад от вода, престояла затворена във вътрешността в продължение на двайсет и пет години. Алисия задържа дъха си. Без да пуска косата ѝ, магът я дръпна силно към вратата на каютата.
— Най-луксозният апартамент в кораба, скъпа. Капитанската каюта за моята почетна гостенка. Наслаждавай се на компанията.
Каин я блъсна грубо вътре и затръшна вратата. Момичето падна на колене и заопипва стената зад себе си, търсейки за какво да се хване. В каютата бе тъмно почти като в рог: единствената плаха светлинка идваше от тесен илюминатор, който дългите години под водата бяха покрили с дебела полупрозрачна кора от водорасли и гниещи останки. Неспирното люлеене на кораба, разтърсван от бурята, запрати Алисия към стената на каютата. Тя успя да сграбчи някаква ръждясала тръба и се заозърта наоколо, стараейки се да не мисли за острото зловоние, което изпълваше мястото. След минута-две, когато очите ѝ свикнаха с мъжделивия зрак, успя да разгледа килията, която Каин ѝ бе отредил. Не се виждаше друг изход освен вратата, която магът бе заключил на излизане. Отчаяно затърси метален лост или друг тъп предмет, с който да се опита да я разбие, но не намери нищо. Докато търсеше пипнешком в сумрака някакъв инструмент, който да ѝ помогне да се освободи, ръцете ѝ докоснаха нещо, подпряно на стената. Алисия се отдръпна сепната. Жалките останки на капитана на „Орфей“ се свлякоха в краката ѝ и тя най-сетне разбра какво бе имал предвид Каин, когато спомена за „компания“. Съдбата не бе раздала добри карти на стария Летящ холандец. Ревът на бурното море удави писъците на момичето.