Максимилиан Карвър узнал за съществуването ѝ по чиста случайност. На връщане от едно пътуване, което предприел, за да закупи инструменти и части за работилницата си, часовникарят решил да пренощува в градчето. Докато вечерял в малкия местен хотел, завързал разговор със собственика и споделил отдавнашното си желание да живее в някое градче като това. Собственикът на хотела му казал за къщата и Максимилиан отложил връщането си, за да я разгледа на следващия ден. Докато пътувал към къщи, прехвърлял в главата си разни цифри и умувал над възможността да отвори часовникарски магазин в градчето. Осем месеца му били нужни, за да съобщи новината на семейството си, но в душата си отдавна бил взел решение.
Първият ден в къщата на плажа щеше да остане в паметта на Макс като любопитен сбор от необичайни образи. Като начало, веднага щом камионетките спряха пред дома и Робин и Филип започнаха да разтоварват багажа, Максимилиан Карвър незнайно как се спъна в някаква стара кофа, описа шеметна траектория и се приземи върху бялата ограда, събаряйки най-малко четири метра от нея. За щастие произшествието, посрещнато със сподавен смях от страна на фамилията, се размина без сериозни последици. Жертвата се сдоби само с една синина.
Двамата яки превозвачи пренесоха целия багаж до верандата и, смятайки мисията си за изпълнена, изчезнаха, като отстъпиха на семейството честта да качи куфарите по стълбите. Когато Максимилиан Карвър отвори тържествено входната врата, мирис на застояло излетя навън като призрак, който дълги години е бил затворен между стените на къщата. Вътре фини облаци прах се рееха в мъжделивата светлина, която се процеждаше през спуснатите жалузи.
— Мили Боже — измънка под сурдинка майката на Макс, преценявайки тоновете прахоляк, които трябваше да се почистят.
— Не е ли прекрасно? — побърза да възкликне Максимилиан Карвър. — Нали ви казвах!
Макс се спогледа примирено с Алисия, а малката им сестра зяпаше в захлас интериора. Преди някой да успее да каже каквото и да било, котката на Ирина скочи от ръцете ѝ и със силно мяукане припна по стълбите нагоре.
Миг по-късно баща им последва примера на котката и влезе в новото семейно жилище.
— Поне на някои им харесва — промърмори Алисия.
Първото нареждане на майка им бе да разтворят от край до край всички врати и прозорци, за да проветрят къщата. През следващите пет часа се заеха да направят обитаем новия си дом. С безукорната прецизност на специализиран отряд всеки член на семейството се захвана с конкретна задача. Алисия отговаряше за стаите и леглата. Въоръжена с метличка от пера, Ирина събаряше цели замъци от прах, а Макс вървеше след нея и ги измиташе. Междувременно майка им разпределяше багажа, като си отбелязваше наум всички неща, които трябваше да се свършат в най-скоро време. А Максимилиан Карвър се нагърби с нелеката задача да накара водопровода, електрическата инсталация и останалите механични устройства на дома да заработят отново след години бездействие.
Накрая всички се събраха на верандата и седнаха на стъпалата пред новия си дом за заслужен отдих, загледани в морето, позлатено от падащата вечер.
— Стига толкова за днес — обяви Максимилиан Карвър, покрит от глава до пети със сажди и разни отпадъци със загадъчен произход.
— След две седмици труд къщата ще стане годна за живеене — добави жена му.
— В стаите на горния етаж има паяци — осведоми ги Алисия. — И то огромни.
— Паяци ли? Еха! — възкликна Ирина. — И как изглеждат?
— Изглеждат точно като теб — отвърна сестра ѝ.
— Моля ви, не се дърляйте — намеси се майка им, като потриваше носа си отстрани. — Макс ще ги убие.
— Няма защо да ги убива, трябва просто да ги събере и да ги пусне в градината — обади се часовникарят.
— Все на мен се падат героичните мисии — възропта Макс. — Не може ли изтреблението да почака до утре?
— Алисия? — умолително рече майка им.
— Няма да спя в стая, гъмжаща от паяци и Бог знае още какви гадини — твърдо заяви по-голямата ѝ дъщеря.
— Ама че си глезла — подразни я Ирина.
— Ти пък си чудовище! — не остана длъжна сестра ѝ.
— Макс, преди да е избухнала война, виж сметката на паяците — уморено рече Максимилиан Карвър.
— Да ги убия ли, или само малко да ги посплаша? Мога да им извия някой и друг крак… — предложи момчето.