— Сигурен съм, че старият доктор щеше да се радва, че ти ще използваш това колело.
— Аз пък не съм толкова сигурен — промърмори Макс. — Защо са ги оставили тук?
— Лошите спомени и бездруго те преследват навсякъде, не е нужно да ги взимаш със себе си — отвърна баща му. — Предполагам, че вече не е имало кой да ги кара. Хайде, качвай се, време е да ги изпробваме.
Макс нагласи височината на седалката си, като същевременно провери спирачния маркуч.
— Няма да е зле да смажем още малко спирачките — предложи той.
— Същото си мислех и аз — съгласи се часовникарят и веднага пристъпи към действие. — Слушай, Макс…
— Да, татко?
— Не си слагай на сърце тая работа с колелата, а? Съдбата на онова нещастно семейство няма нищо общо с нас. Май не биваше да ви разказвам историята им — добави баща му с угрижено изражение.
— Не е важно. — Макс отново затегна спирачките. — Сега вече е идеално.
— Тръгвай тогава!
— Ти няма ли да дойдеш? — попита Макс.
— Следобед, ако още имаш кураж да се състезаваш с мен, ще ти покажа къде зимуват раците. Но в единайсет имам среща в града с един човек на име Фред. Той ще ми отдаде под наем помещение за магазина ми. Трябва да мисля за бизнеса.
Максимилиан Карвър събра инструментите си и се зае да си чисти ръцете с парче велур. Макс наблюдаваше баща си и се чудеше какъв ли е бил на неговата възраст. Роднините все повтаряха, че двамата много си приличат, но те разправяха също така, че Ирина била досущ като Андреа Карвър. Това бе просто една от дивотиите, които разни баби, лели и куп непоносими братовчеди, които се изтърсваха на Коледа, повтаряха година след година като кудкудякащи квачки.
— Нещо пак си се размечтал — отбеляза Максимилиан Карвър с усмивка.
— Знаеше ли, че до гората зад къщата има градина със статуи? — внезапно попита Макс и сам се изненада, че е задал такъв въпрос.
— Сигурно има много неща наоколо, които още не сме видели. Гаражът е претъпкан с разни кутии, а тази сутрин открих, че мазето прилича на музей. Ако продадем всички вехтории в тази къща на някой антиквар, дори няма да се наложи да отварям магазин; ще си живеем от печалбата.
Максимилиан Карвър изгледа сина си въпросително.
— Слушай, ако не вземеш най-сетне да изпробваш това колело, то пак ще се покрие с мръсотия и ще се превърне във вкаменелост.
— Вече се е превърнало — отвърна Макс, като натисна педала на велосипеда, който Джейкъб Флайшман едва ли някога бе карал.
Момчето се понесе към града по крайбрежния път, подминавайки дълга редица от къщи, подобни на новото жилище на семейство Карвър. Пътят водеше право към малкия залив, където беше пристанището на рибарите. Край старите докове бяха закотвени само четири-пет лодки, предимно малки дървени ладии, не по-дълги от четири метра, които местните рибари използваха, за да хвърлят старите си мрежи на стотина метра от брега.
Макс ловко се промуши с колелото през лабиринта от лодки, изтеглени за поправка върху доковете, и камарите дървени щайги на местния рибен пазар. Сетне пое по вълнолома, извит около пристанището като полумесец, без да откъсва поглед от неголемия фар в края му. Когато стигна там, остави велосипеда подпрян недалече от фара и седна да си почине върху един от големите камъни от другата страна на вълнолома, разядени от атаките на вълните. Оттам можеше да съзерцава океана, простиращ се пред него като равнина от ослепителна светлина, която се разтваряше в безкрая.
Бе седял така едва няколко минути, когато видя друг велосипед да се задава по кея. Колоездачът — високо, стройно момче на шестнайсет-седемнайсет години, както прецени Макс — спря при фара и остави колелото си до неговото. После бавно отметна гъстата коса от лицето си и отиде до мястото, където почиваше Макс.
— Здрасти. Ти май си от семейството, което се настани в къщата в края на плажа?
Макс кимна.
— Казвам се Макс.
Момчето му подаде ръка. Лицето му бе силно загоряло от слънцето, а зелените очи гледаха пронизващо.
— Роланд. Добре дошъл в град Скука.
Макс стисна ръката му с усмивка.
— Как е къщата? Харесва ли ви? — попита момчето.
— Мненията са разделени. Баща ми е очарован от нея, но останалите от семейството виждаме нещата по друг начин.
— Запознах се с баща ти преди няколко месеца, когато дойде в града — каза Роланд. — Видя ми се забавен тип. Часовникар е, нали?