— Всички знаят за Елинор Белмонт! — възкликна той. — В Гилдхол (Сграда, в която заседавал Съветът на гилдиите — (Бел. ред.)) и в Сейнт Пол’с говореха за нея.
Ранулф погледна въпросително господаря си. Корбет се изправи и отмести очи от продавача на реликви, който току-що беше влязъл в кръчмата с торба стока.
— Кого смятат за виновен?
— Обвиняват принца и дори стария крал.
— Какво друго се говори, Ранулф?
— Че принцът обича Гейвстън повече, отколкото съпругът обича жена си. Старците говорят за нова гражданска война, а оръжейниците и майсторите на стрели имат много работа.
Корбет кимна и отново се облегна на пейката. Шпионите му бяха докладвали същото — изглежда навсякъде из страната могъщите лордове се бяха заели да постегнат замъците си, събираха провизии и оръжия срещу възможна обсада. Щеше ли да има война? Може би отговорът се криеше в Годстоу.
Корбет погледна към вратата и видя, че е започнало да се смрачава, затова продължиха пътуването си, оглеждайки се бдително, докато яздеха на север по стария римски път към Оксфордшър. По-рано през деня пътят беше оживен от търговци, студенти в окъсани дрехи, шарлатани и от време на време някой монах, който пътуваше с преносимия си олтар от село на село. Корбет знаеше, че когато вечерта се спусне, въпреки душната лятна жега, пътят става опасно място. Горите и пустите блата бяха населени от хора, които нямаха земя и живееха извън закона, мръсни, коварни създания, облечени в дрипи, обезобразени от всички рани и болести, съществуващи под слънцето. Те плячкосваха пътниците и се хвалеха с делата си, съобщавайки на пребитите си и ранени жертви, че са били ограбени от Голата глава, Кървавите кости, Робин Злия, или каквото име си бяха измислили. Корбет докосна меча и камата си и добил известна увереност, смушка уморения си кон в лек галоп.
Късно през нощта пристигнаха в село Уудсток, което се намираше между двореца и манастира. Наеха си стая в кръчмата „Бикът“, която се намираше в края на селото, до гората. Корбет пестеше парите си — стаята им беше на тавана, обзаведена със сламеник върху дървени магарета, който щяха да споделят с Ранулф, заедно с вълнената му завивка; сандък, маса и два стола. Бяха им обещали кана разреден ейл сутринта, овесена каша и вечеря. Пъпчивият кръчмар се съгласи също така да прибере и нахрани конете им.
След като господарят му си легна, Ранулф слезе в кръчмата с малката торбичка стоки, които винаги носеше в подобни селски райони — няколко стъкленици, пълни с оцветена вода и намачкани цветчета, косми от сварено рижо куче, сушена и стрита кожа от главата на мъртвец, смесена с мазнина. Тези и други специалитети той продаде на кръчмаря и клиентите му като лекарства за всички известни болести на света. Доволен, че поне е възстановил част от загубите на господаря си, той им прибра парите, промъкна се отново горе и заспа сън на праведник на ръба на леглото.
А смъртта отново бродеше в манастира Годстоу. Възрастната сестра Марта превърна част от просторната си стая в импровизирана баня, отделена с параван. Готвачките носеха големи пръстени кани и напълниха дървената вана с гореща вода. Сестра Марта искаше да изглежда безупречно. Сигурна беше, че майката игуменка много ще се заинтересува от онова, което щеше да й каже.
Беше съблякла кафявата си вълнена роба, поръбена със синьо — униформата на нейния орден „Дъщерите на Сион“ и нагласяше паравана по-плътно край ваната само по бяла ленена риза. След като се увери, че вратата на стаята е заключена и резето пуснато, тя взе чашата с вино и жадно отпи.
Искаше й се да има от парфюмирания сапун, внесен от Кастилия, който ухаеше така приятно. Беше го използвала преди три месеца, когато се беше къпала за последен път за великденските празници.
Сестра Марта докосна косата си и усети колко са мазни сивите й къдрици. Стана, смучейки венците си и малките й черни очички се втренчиха в пространството. Да, трябваше да изглежда отлично пред лейди Амелия — искаше да й направи впечатление с прозорливостта и ума си, а не да бъде отпратена като бъбрива старица, която си въобразява разни неща. Не искаше някоя от онези кучки, сестрите Франсис и Катрин, да оборят думите й като трескава фантазия на застаряващия й ум. Не, сестра Марта беше видяла нещо необичайно през нощта, когато беше умряла кралската блудница и щеше да го използва, за да извлече изгода за себе си — сладкиши, ленени чаршафи или по-големи порции в трапезарията. В крайна сметка го заслужаваше, толкова години служеше на ордена.