— Някой по-високопоставен от писар ли, милейди?
Тя кимна.
Корбет погледна високомерното лице, обградено от бялата колосана пребрадка — пронизващите очи, арогантния нос и тънките устни. Лейди Амелия ухаеше на парфюм, билки и още нещо — тежък, натрапчив аромат. Тази жена, помисли си Корбет, би убила, ако са заложени честта или гордостта й. Тя не обърна внимание на отговора му, а учтиво представи двете си заместнички, които седяха от двете й страни като кучета-пазачи — сестра Франсис, висока, слаба и суха, с жестоки очи, кисело изражение и сгърчени устни и сестра Катрин — хубава, пълничка и дяволита, с весело лице и чувствена уста, макар очите й да приличаха на черни камъчета върху розовото лице. Лейди Амелия посочи стол на Корбет, после плесна с ръце и един прислужник донесе чаши с малвазия (десертно вино, произведено за първи път в Гърция, а впоследствие и на о-в Мадейра. — (Бел. ред.)) и чиния захаросани плодове. На Ранулф не обърна внимание и го остави да стои прав зад господаря си. Той преглътна гордостта си, докато изучаваше монахините. По дяволите, каква нечестива троица бяха те! Сестра Катрин привлече вниманието му — тя внимателно изучаваше Корбет и непрекъснато облизваше устни с розовото си езиче. В себе си Ранулф се усмихна — виж я ти палавницата, помисли си той и се размечта какво би станало, ако беше с нея в някоя малка, уютна стая. Игуменката се намести удобно и си позволи лека усмивка, преди да си вземе от сладките.
— Какви са заповедите на негово кралско величество? — попита тя.
— Негово величество иска изчерпателно обяснение за смъртта на лейди Елинор.
Лейди Амелия направи гримаса.
— Скърбим за смъртта на лейди Елинор, както и за тази на нещастната сестра Марта. Една от монахините — добави тя бързо, забелязвайки учуденото изражение на Корбет, — беше намерена удавена във ваната си тази сутрин. Помни, мастър писарю, в разцвета на живота ни, смъртта ни дебне.
— Да, но зависи как точно идва смъртта.
— В случая с лейди Елинор, като злополука.
Корбет намести колана си и се настани по-удобно.
— Страдаше ли тя от меланхолия? — попита той.
— Малко. Често са я чували да се моли да бъде излекувана от болестта си. Имаше заболяване на гърдите. Сестра Катрин? — обърна се тя към жизнерадостната си заместница.
Пълничката монахиня сви рамене, сякаш отърсвайки се от някакъв блян.
— Лейди Елинор — поде тя, — имаше болни гърди. Принцът й изпрати лекарства.
— Лично ли ги донесе? — попита Корбет.
— О, не.
— Имала ли е посетители?
— Разбира се, че не! — отсече лейди Амелия. — Това е манастир, а не хан!
— Ами лекарствата — защо принцът се е загрижил толкова?
— Принцът е грижовен човек.
— Откъде знаеш?
— Баща ми беше иконом в двореца му.
— Ето защо са те направили игуменка.
— Естествено. — Усмивката на лейди Амелия угасна. — Но бях одобрена и от епископа, и от общността.
Корбет забеляза как сестра Франсис стисна устни в тихо, но изразително опровержение на думите й.
— А лекарствата?
— О! — обади се сестра Катрин. — Предписани са от лекар в Лондон и приготвени от най-добрия аптекар.
Лейди Амелия забеляза проблясъка на съмнение в очите на писаря и си наложи да се усмихне по-искрено. Трябваше да бъде предпазлива в отговорите си. Бяха я предупредили за този любопитен писар, за бързите му въпроси и репутацията му на неподкупен. Да, той не беше просто дребен чиновник. С гарвановочерна коса, язвително изражение и умни очи, той сякаш не вярваше на нищо от това, което му беше казала. Може би нападението беше най-добрата защита. Тя щеше да бъде рязка като него.
— Внимавай, мастър Корбет, принцът може да е приключил връзката си с лейди Елинор, но й мисли доброто. Лекарствата бяха отвари, а не отрови.
Тя щракна с пръсти и сестра Катрин отиде до малкия шкаф, обкован с желязо, откъдето извади една торбичка и я подаде на игуменката. С приковани върху Корбет очи, тя отвори кесийката, изсипа част от белия прах вътре върху дланта си и го облиза с върха на езика си, като прочисти устата си с глътка вино.
— Ето, мастър Корбет, взех от същото лекарство, което принц Едуард изпрати на лейди Елинор и не умирам.
Корбет се намръщи.
— Много добре. Ти ли намери тялото?
— Да, след вечерня. С монахините отидохме в трапезарията да се подкрепим, както е обичайно, преди да си легнем. Аз и двете ми помощнички влязохме в сградата на манастира през главния вход. В коридора беше тъмно, гореше само една факла. Открихме лейди Елинор в подножието на стълбите. — Игуменката погледна право към Ранулф, сякаш за пръв път забелязваше съществуването му. — Изглеждаше заспала — промърмори тя.