— Но как може жената да е паднала по стълбите, без качулката от главата й да падне? — попита Корбет.
— Чух доста излишни забележки по този въпрос — рязко отвърна лейди Амелия. — Просто беше здраво пристегната.
— И никой ли не я е чул да пада?
— Нямаше кой да я чуе.
— Освен сестри Марта и Елизабет? И едната от тях е вече мъртва.
— И двете бяха съвсем глухи! — отсече лейди Амелия.
— Какво стана после?
— Изпратихме пазача в Уудсток, за да съобщи на принца.
— И какво направи той?
— Милорд Гейвстън дойде, за да се увери, че всичко е наред, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Остави пари за погребението и ни предаде нарежданията на принца лейди Елинор да бъде погребана тук. — Тя сви рамене. — И това беше всичко.
— Беше ли прегледано тялото от лекар?
— Не, пък и защо? Лейди Елинор беше мъртва.
— Коя беше най-близката приятелка на покойната?
Лейди Амелия се усмихна триумфиращо, сякаш беше спечелила точка.
— Чудех се кога ще ми зададеш този въпрос.
Тя кимна към сестра Франсис, която излезе и се върна почти веднага, придружена от друга монахиня. Новодошлата застана на вратата. Корбет можеше да прецени само височината й, тъй като лицето и тялото й бяха скрити от пребрадката и униформата.
— Мастър Корбет, мога ли да представя сестра Агата?
Монахинята пристъпи и Корбет учтиво се изправи. Чу как Ранулф рязко си пое дъх зад него. Сестра Агата беше красавица. Кожата на лицето й беше розова, очите — големи, спокойни и изпълнени с весели искрици и добро настроение. Беше нежна, мила и благоприлична. Ръката й беше хладна и суха и когато Корбет я целуна, усети уханието на тялото й — свежо и приятно, с дъх на лятна роза. Лейди Амелия изглежда се наслаждаваше на смайването на Корбет.
— Какво очакваше, мастър писарю?
— Нищо, милейди.
Сестра Агата внимателно го изучаваше. „Дали ми се присмива?“, чудеше се Корбет. Сестра Франсис беше донесла столче, появило се сякаш от небитието и по настояване на лейди Амелия сестра Агата седна, така че и писарят можеше да заеме отново мястото си.
— Искал си да ме разпиташ, мосю? — Гласът й беше нисък, със звънлив френски акцент.
— Да, милейди. Била си приятелка на лейди Елинор?
— Така е.
— В една стая ли спяхте?
— Не, покоите на лейди Елинор заемаха един цял коридор в сградата. Лейди Амелия ме избра за нейна компаньонка, но аз спях при другите сестри.
— Била си избрана за компаньонка?
— Лейди Елинор си я избра — намеси се лейди Амелия.
— И как се чувстваше лейди Елинор в деня преди смъртта си? — попита Корбет младата монахиня.
— Много весела, но и доста потайна. Настоя да отида на вечерня, но отказа да ме придружи.
— А обикновено идваше ли?
— О, да.
— И когато я остави, тя беше още жива?
Младата монахиня погледна Коберт косо, давайки му знак с поглед, че иска да му каже още нещо, но не тук.
— Разбира се — отвърна тя. — Като икономка отидох по-отрано в църквата, за да подготвя олтара. Сестро Франсис, ти ме видя там преди вечерня.
— Лейди Амелия, кога Елинор Белмонт е била видяна жива за последен път?
Игуменката замълча, сложила пръсти върху устните си.
— Видели са я точно преди вечерня. Стариците — сестри Елизабет и Марта. Клюкарствали в една от стаите си, която гледа към пътеката за параклиса. Видели лейди Елинор да минава оттам, отивала към Галилейската порта.
Корбет вдигна ръка, за да я спре и се опита да си припомни разположението на манастира. Вдясно от сградата се намираше черквата, скрита зад групичка дървета и няколко пристройки, а зад нея бяха стената и Галилейската порта. Той се усмихна.
— Просто си припомням какво видях. Моля, продължавай. Разкажи ми за двете сестри, които са я видели.
Игуменката сви рамене.
— Сестра Елизабет отворила прозореца си и я попитала дали всичко е наред. Лейди Елинор се обърнала, усмихнала се, махнала им с ръка и казала, че отива на разходка. Тогава за последен път са я видели жива.
— Сестра Агата, какво мислиш, че е станало? — попита Корбет.
Монахинята направи гримаса и вдигна чаровно рамене, но отново го предупреди с очи.
— Мисля, че е отишла на разходка, върнала се е по време на вечерня, спънала се е по стълбите, паднала е и си е счупила врата. Горкичката!
— Но може ли да се умре на място от такова падане?
Корбет чу как Ранулф неспокойно се размърда зад него и внезапно осъзна, че прислужникът му бавно върви през стаята към малките сребърни фигурки, наредени върху златен поднос на шкафа. „О, Боже“, помоли се писарят наум. „Моля те, Ранулф, не тук и не сега!“