Корбет посочи към пътеката.
— Това ли е домът на покойниците?
— Да — отсече тя. — Върши си работата.
Корбет нареди на Ранулф да го изчака отвън и отвори незаключената врата. Вътре беше хладно, влажно, миришеше на земя и на нещо гнило. Писарят затвори вратата зад себе си. Усети как сянката на смъртта надвисва над собствената му душа. Подскочи, когато един прилеп, подплашен от шума, разпери тъмните си криле над наклонените греди и раздразнено изцвърча. През малко прозорче високо в стената проникваше оскъдна светлина. Две тънки восъчни свещи бяха запалени до обикновените брястови ковчези, всеки поставен на собствени подпори. Корбет отиде до по-близкия от тях, повдигна газеното було и отстъпи при вида на сбръчканото старческо лице, което се появи под него. Очите и устните бяха полуотворени, виждаше се синьо-черната вътрешност на устата. В мъждукащата светлина на свещите старицата сякаш се канеше да стане. Корбет си спомни, че игуменката му беше казала за възрастната монахиня, умряла рано тази сутрин. Пое си дълбоко дъх, покри я отново с воала и се приближи до другия ковчег.
Както беше обичаят, капакът още не беше сложен — това щеше да стане непосредствено преди погребалната служба. Воалът вече беше отметнат и Корбет затаи дъх при вида на студената красота на младата жена. Тя имаше сребристорусата коса на Мейв и съвършени черти. Корбет си помисли, че щом лейди Елинор е мъртва от шест дни, манастирът не е пожалил средства за най-добрите балсаматори, за да запазят тялото й до погребението. Той прошепна кратка молитва, искайки прошка от духа на мъртвата жена. Свали воала още по-надолу, взе свещта и разгледа гърлото на мъртвата. В основата му, от двете страни имаше малки жълтеникави петна. После Корбет изцяло отдръпна воала и едва не изпищя от ужас, когато зад него внезапно прокънтя глас:
— Какво правиш, човече?
Писарят се обърна. Свещеникът, който се молеше, коленичил до долната част на ковчега, се беше изправил, стискайки здраво ръба му. Разкривеното му от гняв лице го караше да прилича на демон в мъждивата светлина. Темето му беше обръснато, очите му бяха скрити под гъсти вежди. Устата и брадичкатаму бяха решително издадени. Той гневно изгледа Корбет.
— Попитах какво правиш.
Ръката на писаря посегна към ножа, когато свещеникът заобиколи ковчега.
— Остави камата! — каза той дрезгаво. — Или така ще те цапна по главата, че има да ме помниш!
Корбет не отдръпна ръката си от дръжката.
— Кралят ме изпрати тук. Казвам се Хю Корбет.
— Хич не ме е еня кой си и защо си тук. — Свещеникът посочи към трупа. — Макар да беше кралската курва приживе и греховете й да са като на Вавилонската блудница, отнасяй се към нея с уважение.
Монахът млъкна, когато Корбет извади ножа си. Вратата зад тях се отвори и задъханият Ранулф нахлу в помещението.
— Спокойно! — извика писарят, когато монахът се извърна. — С отеца имаме работа.
Прислужникът му колебливо затвори вратата.
— Отче — продължи тихо Корбет, — не искам никого да оскърбя. Но съм изпратен тук официално, за да прегледам тялото. Кой си ти?
Монахът си пое дълбоко дъх.
— Отец Рейнар, свещеник от местната църква и с благословията на епископа, капелан на това затънтено място. — Той кимна, без да сваля поглед от Корбет. — По-добре свършвай тогава.
Писарят се върна при горната част на ковчега и отново отметна воала, като отдели специално внимание на синините от двете страни на шията. Забеляза следа от пръстен върху дясната ръка. Отиде при долната част на ковчега и отметна тъмната рокля, в която беше облечен трупът. На средата на десния прасец също имаше вече жълтееща синина. Зад Корбет свещеникът дишаше тежко. Възможно най-тактично писарят прегледа останалата част от тялото и за пръв път, въпреки маслата и мехлемите на балсаматорите, долови лъх на разложено. Той тихичко прошепна молитва и отново се върна при трупа на старата монахиня. Огледа го под строгия поглед на монаха, после внимателно го покри с воала и безмълвно отиде до вратата. Зад него свещеникът угаси свещите и го последва навън. Въпреки топлото слънце, Корбет почувства студени тръпки да лазят по гърба му от онова, което беше видял.
— Това е Долината на смъртта — произнесе отец Рейнар, който внимателно го наблюдаваше.
Корбет го огледа. Сега той не изглеждаше толкова ядосан. Макар и среден на ръст, от него лъхаше сила, сякаш изсмукана от дъбовете и плодородната тъмна почва. Лицето му беше сурово, макар писарят да забеляза бръчици от смях, които смекчаваха фанатизма в печалните очи.
— Познаваше ли лейди Елинор? — попита го Корбет.