— Да, беше мила дама, макар и блудница.
Свещеникът се огледа и очите му се присвиха, когато видя сестра Франсис да стои с Ранулф в началото на пътеката.
— Това е зло място — промърмори той с ъгълчето на устата си. — Не се заблуждавай, писарю. Сатаната идва и поглъща душите, чиито тела ще горят в търбуха му цяла вечност.
— Ами лейди Елинор?
— Злочеста играчка на принцове. Сега, когато е мъртва, смили се над душата й, Христе.
— Как смяташ, че е умряла?
— От собствената си ръка, разбира се!
Монахът продължи:
— Може би тъмните сили, които обитават това място, са разстроили ума й. — Той посочи към стената на манастира и полираната колона, която стърчеше на метър и половина от земята. — Виж това, писарю — символът на Приап (гръцки бог нп плодородието, олицетворение на мъжката потентност — (Бел. прев.)). Казват, че в древни времена това било светилище, олтар на някакъв древен, кръвожаден бог.
Корбет проследи погледа му. Камъкът беше гладък и блестеше на слънцето. Усмихна се. Нямаше съмнение какво олицетворява и беше чудно как монахините са позволили подобен езически символ да остане в манастирските земи. После отново погледна свещеника.
— Още не си ми казал, отче, какво правеше при покойните?
— Молех се. Молех се Христос да се смили над душите на тези две нещастни жени, както ще се моля и за теб. — Той погледна мрачно писаря. — Повярвай ми, преди да си приключил тук, сигурно ще имаш нужда от молитвите ми.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Корбет се присъедини към Ранулф и сестра Агата.
— Виждам, че сте се запознали с отец Рейнар — каза тя. — Добър човек е, макар и доста краен. Предполагам, че е мърморил за колоната.
Корбет кимна.
— Сестрите го смятат за безвредна магия, но като всички мъже отец Рейнар смята, че жените са лекомислени създания и лесно могат да изпаднат под влиянието на един камък.
— Къде отиде сестра Франсис? — попита Корбет по-рязко, отколкото възнамеряваше.
Младата монахиня палаво се усмихна.
— Каза, че си има по-важна работа, отколкото да пристъпва от крак на крак, чакайки разни писари. — После стана сериозна. — Не искаше да ви обиди. Покани ви да останете и отиде да приготви стаята за гости. Ще ни гостувате, нали?
Корбет погледна Ранулф.
— Като стана дума за пристъпване от крак на крак, ако заобиколиш манастира, близо до конюшните ще намериш каквото ти трябва.
Прислужникът му почервеня от притеснение.
— Мислех, че не си идвал преди в Годстоу, мастър.
— Не съм, но когато влязохме, забелязах един коняр да бърза в тази посока, а малко по-късно да се появява с облекчение, изписано върху лицето. Тръгвай! После се погрижи за багажа ни!
Той изчака, докато Ранулф се отдалечи толкова, че да не може да ги чува.
— Сестра Агата, не искам да злоупотребявам с пълномощията си, но бих искал да разпитам и другата монахиня, сестра Елизабет. — Той посочи към дома на покойниците. — Току-що видях трупа на приятелката й.
— Разбира се — усмихна се сестра Агата. — Сигурна съм, че майката игуменка е съгласна.
Тя го поведе покрай покоите на игуменката към предната част на главната сграда, после по широкото стьлбище към преддверието — огромно, зловещо пространство, заето почти изцяло от голямото дървено стълбище с тъмни перила от двете страни.
— Тук умря лейди Елинор — прошепна сестра Агата и посочи едно място в подножието на стълбите.
— Как беше открита? — попита Корбет. — Искам да кажа, в какво положение беше тялото й?
— Всъщност не знам. Намери я майката игуменка и изпрати да ме повикат от трапезарията. Когато пристигнах, те бяха нагласили тялото в по-приличен вид.
— Какво си помисли, когато я видя за пръв път?
— Че е припаднала.
Корбет забеляза, че младата монахиня отмести поглед и вдигна белия си, дантелен маншет към очите. Той нежно сложи ръка на рамото й.
— Съжалявам. Иска ми се да можех да ти помогна…
Сестра Агата се обърна, очите й потрепнаха като две тъмни пеперуди и срещнаха неговите. Тя промърмори някаква благодарност и като вдигна полите на роклята си, поведе Корбет нагоре, давайки му възможност да се наслади изцяло на прелъстително поклащащите се бедра и елегантните й, тънки глезени. Когато изкачиха стълбите, тя зави вляво по дълга мрачна галерия и спря пред огромна, обкована с метал врата.
— Сестра Елизабет! — извика тя и почука настоятелно. — Имаш посетител, мастър Корбет.
— Влез, влез!
Гласът беше дрезгав и пронизителен. Сестра Агата бутна вратата и Корбет влезе в голяма, но мрачна стая, осветявана само от слабата слънчева светлина, идваща от разделения на малки квадратчета прозорец, който гледаше към манастирския двор. Корбет долавяше слабите звуци от дейността на малката общност; работниците, които се връщаха от полето; цвиленето на конете от конюшните и бъбренето на монахините, които се припичаха на слънце преди да дойде време за служба.