Стаята беше обзаведена със скъпи вещи и макар времето все още да беше топло, тук бяха донесени мангали с пукащи въглища. Покрай стените имаше шкафове, през чиито витрини се виждаха украсени с филигран сребърни и златни бокали и чинии. Корбет благодари на Бога, че Ранулф не е с него: пръстите сигурно биха го засърбели близо до толкова много богатство. В единия ъгъл имаше преса за дрехи и през хитроумно изработените й врати се виждаха рокли, наметки и други дрехи, които подсказваха, че сестра Елизабет е жена, посветена толкова на външния свят, колкото и на отвъдния. В другия ъгъл имаше легло с балдахин, с поръбена с кожа покривка, резбована облегалка за главата, снежнобели възглавници и завивки в червеникавокафяво и сребристо. Корбет беше чувал за разкоша в някои религиозни институции, но никога не го беше виждал с очите си. Погълнат от обстановката, писарят не беше забелязал дребната фигура, седнала до един от мангалите.
— Кой си ти, сър?
Бледото, пухкаво личице под тежката кестенява коса беше едновременно ядосано и разтревожено.
Корбет приближи и се вгледа в сестра Елизабет. Тя отвърна на погледа му; малките й очички напомняха набучени в тесто зърна касис, а лицето й беше напрегнато и кисело, сякаш непрестанно надушваше неприятна миризма. Корбет се усмихна и в замайваща проява на учтивост направи поклон, на който биха завидели повечето от професионалните придворни.
— Госпожо — започна бавно той, — стаята, твоята особа… ако не бях сигурен в обратното, щях да си помисля, че се намирам в присъствието на кралицата.
Сестра Елизабет засия от удоволствие, остави бродерията си и подкани с жест Корбет да седне на малкото тапицирано столче до нея. След такова ласкателство, тя стана мека като глина в ръцете на му. Писарят й разказа накратко живота си, като излъга, че негова далечна роднина винаги говорела с възхищение за Годстоу и смятала да помоли игуменката да я приеме тук. На свой ред сестра Елизабет, всъщност словоохотлива старица, погълна историята като жаден чаша вода. Заговориха за миналото и пъргавият ум на Корбет насочи разговора в желаната от него посока.
Естествено, най-много от всичко сестра Елизабет се интересуваше от здравето си и последва литания за болежките и страданията й, дълга колкото псалм, затова обсъдиха различни еликсири — как конска кръв, смесена с косми от невестулка, е сигурен лек срещу ревматизъм и че прах от копито на лос лекува и най-силната мигрена. Най-после Корбет насочи разговора към съдбата на лейди Елинор. Сестра Елизабет стисна устни, сякаш беше най-добре осведомената по въпроса и най-накрая сподели ценното си мнение.
— О, да — възкликна тя. — Лейди Елинор имаше толкова силно възпаление на гърдите, че лорд Едуард й изпрати специални прахове.
— Според слуховете — прекъсна я Корбет — това е било отрова.
— Глупости! — възрази с треперещия си глас старата монахиня. — Игуменката и сестра Агата ги опитаха и нищо лошо не им се случи — добави тя тъжно, сякаш би желала да е обратното.
— А какво беше настроението на дамата — попита Корбет. — Беше ли меланхолична?
— О, да, горкичката. Изоставена от любовника си, тя скърбеше за него.
— Мислиш ли, че смъртта й е била нещастен случай?
— Би могло. Коридорът беше тъмен, а ти си видял колко са стръмни стълбите. Вечно се оплаквам от тях.
— Видя ли тялото й?
— Да, да. Изглеждаше сякаш е заспала, като се изключи синината на шията й и неестествено изкривената глава.
— Но не смяташ, че е било злополука, нали? Как би могла да падне по стълбите? Дори и в тъмното, сигурно ги е познавали добре.
Старата монахиня навлажни устните си и се приведе към него.
— Прав си. Може да се заключи само едно — прошепна тя и се наведе толкова близо, че главите им почти се допираха. — Самоубийство — изсъска тя.
Сърцето на Корбет отчаяно замря. Пак същата теория!
— Тогава защо е била облечена и с качулка на главата? — попита той. — А и някой би трябвало да чуе вика й или шума от падането по стъпалата. Все пак, с покойната сестра Марта сте били там.
— О, да — монахинята се облегна назад триумфално. — Но си легнахме. Винаги го правим, след като някоя послушница ни донесе храната. Пък и сградата е стара, скърца и стене през цялото време.
Корбет отчаяно прехапа устни. Ако не са могли да чуят лейди Елинор да пада, как можеше да е толкова сигурна, че никой не е влизал в сградата? Но имаше ли значение? Едва ли лейди Елинор би оставила някой да се промъкне в стаята й.