— Но качулката от главата й изобщо не е била разместена — направи той още един опит.
Очите на монахинята се присвиха и Корбет усети, че ако продължи да настоява, ще пробуди съмненията й.
— Не знам защо хората продължават да клюкарстват за това! — Отсече сестра Елизабет. — Тук е толкова студено и влажно. Обичайно е в есенните вечери дамите да се обличат по-дебело.
— И вие я видяхте? — попита той усмихнат. — Със сестра Марта, Бог да я прости.
— Точно така. Сестра Марта беше при мен. Често идваше тук. Обичахме да седим и да гледаме как сестрите се приготвят за вечерня. — Тя посочи към прозореца. — Оттук. Онази вечер — сестра Елизабет се размърда и напъха един сладкиш в устата си толкова бързо, че Корбет едва го видя — седяхме тук и видяхме лейди Елинор да минава. Беше си сложила качулката и завиваше зад църквата. Извикахме я и тя се обърна. Каза ни, че отива на разходка и ни помаха.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. Обърна се и помаха с ръка.
— И сестра Марта също ли я видя?
— О, да.
— А сестра Марта беше твоя приятелка?
— Да. Помагах на бедното създание. Тя беше дъщеря на обикновен йомен — добави тя покровителствено.
— Кой?
— Сестра Марта. Образованието й не беше завършено, затова често й помагах. Имаше какво да научи за духовния живот, а аз с удоволствие й давах съвети. — Старата монахиня поклати глава. — Винаги й казвах, че трябва се смири, да се моли повече.
— А сега тя е мъртва.
— Да, Бог да я прости. Аз открих тялото й.
Корбет се приведе напред.
— И как се случи?
— Умът на бедната старица беше объркан. Искаше да види игуменката, каза, че знаела нещо за смъртта на лейди Елинор. Казах й, че трябва да се изкъпе и да се облече подходящо. — Тя леко се усмихна. — Сестра Марта не беше особено постоянна в хигиенните си навици.
— Какво знаеше за смъртта на лейди Елинор?
— Говореше за нещо, което е видяла. „Sinistra, non dextra“ — имитира я тя. — „Лявата, не дясната.“ Не знам какво е имала предвид, така че не ме питай. По едно време ми се стори, че твърде дълго се къпе, затова отидох да я видя. Вратата на стаята не беше заключена и аз влязох. — Старата монахиня замълча с престорено съжаление. — Сестра Марта беше във ваната; краката й стърчаха навън като две тънки пръчки, а лицето й беше под водата.
— Забеляза ли нещо необичайно?
— Не, нищо, освен че едва не се подхлъзнах, когато изтичах навън. Имаше водна пътека чак до вратата.
— А нещо друго?
— Не — отсече тя. — Какво би трябвало да има?
Корбет съчувствено поклати глава и деликатно обърна разговора отново към копитото от лос и кръвта от невестулка, преди да се сбогува с най-тържествени обещания, че ако сестра Елизабет би била така добра да го приеме, той със сигурност ще я посети отново.
След като тя с благодарност го увери, че е така, писарят затвори вратата, върна се до стълбищната площадка и с един поглед отхвърли предположенията на монахинята. Ако лейди Елинор беше искала да се самоубие, нямаше нужда да се хвърля по стълбите. Един скок от прозореца или дори през парапета на галерията щеше да бъде също толкова успешен. Корбет стигна по притъмнелите коридори до покоите на лейди Елинор — поредица от свързани помежду си големи стаи, заемащи едната страна на коридора. Вратата не беше заключена, но той не откри нищо интересно, тъй като всички мебели и вещи вече бяха изнесени. Въздъхна и слезе на пръсти долу. Беше се надявал сестра Агата да го чака, но видя само една облечена в сиво послушница да шета в подножието на стълбите. Той бавно приближи главния вход.
— Мастър писарю!
Корбет си позволи да се усмихне лекичко, преди да се обърне.
— Какво има, сестра Агата?
— Добре ли мина разговорът със сестра Елизабет?
— Да.
— Чудесно.
Корбет забеляза, че младата жена се беше изчервила.
— Толкова рядко имаме посетители — объркано каза тя.
Корбет тръгна обратно.
— Мъчно ми е за теб, лейди, обгърната от присъствието на смъртта. Мога само да си представя колко самотна си и как скърбиш.
— Утре е празник — дръзко го прекъсна тя. — В местната църква. Жътва е. Трябва да отида при отец Рейнар за нафора — винаги настоява да използваме безквасните пити, които прави сам. Пътищата са…
— Лейди — меко я прекъсна Корбет, — за мен ще бъде чест да те придружа.
Сестра Агата тихичко го поведе обратно към къщата за гости, която беше от другата страна на манастира и го въведе в приятна, удобна стая с немного мебели. Ранулф вече разопаковаше дисагите им. Сестра Агата ги остави с думите, че кухненската прислужница ще им донесе храната тук, тъй като правилата забраняваха посетители в трапезарията. Корбет седна на леглото и си събу ботушите. Изчака стъпките на монахинята да заглъхнат в далечината, преди да проговори.