Писарят седеше и се оглеждаше — виждаше пред себе си троновете на монахините, всеки в отделна дъбова ниша, с пейка и молитвено столче. В дъното се намираше мраморният олтар с цвят на слонова кост, сега покрит със скъпи тъкани. От двете му страни имаше тежки сребърни свещници със свещи от пчелен восък. Слънцето, което нахлуваше през малкия кръгъл прозорец, караше скъпите чаши и потири да сияят с почти ослепителен блясък. Корбет чу шум и се обърна. Селяните от фермата влизаха в църквата. Според обичая те не можеха да бъдат допуснати по-навътре от кораба, затова коленичиха в своите мръснозелени, кафяви или ръждиви дрехи върху покрития с плочи под.
Корбет ги оглеждаше и се връщаше назад във времето, сякаш те бяха призраци от собственото му минало. Баща му и майка му, прости селяни, някога бяха коленичили така, принудени от кралските закони и божиите заповеди да стоят отвъд дървената преграда. Имаха право само да гледат свещеника отдалеч, да изслушат проповедта му и да изучават картините, окачени край тях за духовното им израстване.
Издрънча звънче и отец Рейнар, в златисточервени одежди, излезе от сакристията и отиде до олтара. Застана в подножието на стъпалата, направи кръстния знак и започна встъпителния псалм:
— И ще се приближа до Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие!
Корбет изучаваше монахините от двете страни, наблюдаваше напрегнато всяко лице поотделно. Повечето от тях бяха дебели, добре охранени и самодоволни. В копринената си униформа и поръбен с дантела воал, лейди Амелия се оглеждаше с цялото високомерие на благородничка; лицето на сестра Агата изглеждаше спокойно и съсредоточено в молитвата; макар Корбет да видя как тъмните й като маслини очи се стрелкат към него. Забеляза палавото й изражение. Сега отец Рейнар беше изкачил олтарните стълби и стоеше под зластистосиния балдахин, увиснал на кадифени шнурове от конзолните греди на покрива. Тайнството беше осъществено, Христос беше призован да се въплъти в хляба и виното. Корбет се размърда неспокойно в края на службата, когато отец Рейнар се качи на дървения амвон за проповедта си, отпуснал ръце върху огромния орел с разперени криле.
— Проклети бъдете! — започна францисканецът. — Вие, богатите и разглезените, които не обръщате внимание на нуждаещите се, на бедните — затворници в тъмниците, изградени от вашето богатство. Онова, което те изкарват с пот на челото, ви го дават като наеми и десятък, затова им остава само овесена каша за децата им, които плачат от глад. — Той вдигна ръкавите на расото си, разкривайки силните си мургави китки и полузатворил очи се залюля напред-назад. — Проклети да сте, разглезени богаташи, които не обръщате внимание на селяните, а те се боят да ви молят! Тези, които стават посред нощ, за да се трудят!
Корбет погледна към редиците на монахините. Дори най-задрямалите се бяха събудили.
— Проклети да сте с вашите скрити страсти, вие, които не почитате Мадоната, а жадувате за тайните мистерии на Кралица Маб и развратът, предлаган от демоните, били те в човешки или дяволски образ. Нима не виждате поличбите? Сатаната идва и вече е оставил своя белег!
Корбет изправи гръб, виждайки гнева в очите на лейди Амелия — беше толкова явен, сякаш тя всеки момент щеше да излезе от църквата, докато литанията от проклятия на отец Рейнар набираше скорост. Сега очите на свещеника горяха фанатично, езикът му бичуваше богатите, но всъщност думите му бяха насочени към игуменката на Годстоу. Зад себе си Корбет чу как селяните се размърдаха и замърмориха одобрително. Ранулф открито се хилеше. Откровен грешник от канавките на Сьдърк, той имаше една добродетел — беше напълно лишен от лицемерие. Корбет се надяваше, че проповедта ще остане в паметта му и когато се върне в Лондон.
Най-после отец Рейнар свърши, даде последната си благословия и се пъхна в сакристията. Лейди Амелия стана, подви коляно пред стъпалото на олтара и поведе сестрите навън. Високомерието и арогантността им сега не бяха толкова явни. Никой не посмя да вдигне очи, докато минаваха през кораба. Само сестра Агата с палаво намигане към Ранулф показа одобрението си от онова, което францисканецът беше казал. Корбет остана седнал. Думите на монаха бяха достигнали и до него. Беше ли самият той, толкова постоянен в раздаването на кралската справедливост, готов да прояви същата и към своите селяни или беше забравил корените си? Спомни си думите на стария си другар, де Кувил, който сега работеше в кралските архиви в Уестминстър.
„Какво печели човек, Хюго — беше се изкикотил по-възрастният му приятел, — ако писарят радва своя крал, но погуби душата си?“