— Мастър Корбет, да не искаш да се присъединиш към нашия орден?
Писарят вдигна поглед. Лейди Амелия седеше до преградата между нефа и олтара.
— Милейди — изправи се Корбет, — приеми моите извинения. — Това място е тихо и подходящо за размисъл.
Игуменката бавно се приближи, играейки си с прекалено пищния сребърен шнур, усукан около кръста й.
— Седни — каза тя уморено.
Корбет остро я изгледа, докато тя се отпусна на един трон.
— Какво мислиш за проповедта на отец Рейнар?
Корбет сви рамене.
— Разбрах я като гневно предупреждение към богатите.
— Той имаше предвид нас — отвърна лейди Амелия. — И изобщо не беше справедлив.
— Какво искаш да кажеш?
— Ние не сме орден, който се е обрекъл на бедност. Предоставяме убежище на жените, които не могат да оцелеят в суровия свят на мъжете. Знаеш ли какво е да бъдеш омъжена за човек, когото мразиш, или да си принудена сама да се издържаш? Познаваш кралския двор. Ние сме като фазани, на които е позволено да си играят под гнездото на орлите. Църквата се контролира от мъже, мъжете водят войни, строят кораби и обикалят моретата. — Тя въздъхна. — Дъщерите на Сион са изгнаници. Затова лейди Елинор беше изпратена при нас.
— Харесваше ли ти тя?
— Беше затворена, четеше, разхождаше се, включи се в обичайното ни ежедневие. Беше тъжна млада жена, която не успя да преживее удара от внезапното си изпадане в немилост. Не исках да я пращат тук, но волята на краля беше непреклонна. Отначало и тя се противопоставяше, но след двете години, прекарани тук — игуменката направи гримаса — беше станала една от нас.
— Тогава защо не ми кажеш истината за смъртта й?
Лейди Амелия стрелна бързо Корбет с поглед й той забеляза колко е привлекателна, когато не излъчва високомерие и надменност. Тя се протегна и избърса тънкия слой прах от повърхността на молитвеното столче пред себе си.
— Ти си проницателен човек, Корбет. Чудех се кога ще ме притиснеш.
— Милейди, аз съм кралски писар. Задавам въпроси от името на Негово величество. Длъжна си да им отговориш.
— По-добре ела с мен.
Тя нежно хвана изненадания Корбет за китката и го поведе към високия олтар. Подвързаното в червенозлатисто евангелие все още лежеше по средата му. Игуменката сложи дългите си, тънки пръсти върху корицата.
— Задай ми въпросите си, писарю. Искам да ти помогна. Нямам какво да крия и с ръка върху Евангелието се заклевам да говоря истината. Когато тази история приключи, не искам да бъда свалена от поста си, защото кралят не е останал доволен, макар че отговорите, които ще ти дам, може да не му харесат.
Корбет се облегна на олтара.
— Страдаше ли лейди Елинор от гръдна болест?
— Тя твърдеше, че страда.
— Изпрати ли й принцът лекарства?
— Да. Опитахме ги и никоя от нас не пострада.
— Приемаше ли лейди Елинор посетители?
— Не, принцът никога не е идвал, макар разбира се, да изпращаше пратеници с писма и подаръци. Лейди Елинор винаги изгаряше писмата, а подаръците даряваше на манастира.
— Защо не беше на вечерня, когато умря?
— Не знам. Предишната седмица се държа доста странно, но ние решихме, че се дължи на болестта й.
— И си сигурна, че освен сестрите Марта и Елизабет всички са били на вечерня и после в трапезарията?
— Да, ти ме видя тази сутрин. Проверявам лично всяка от тях. Някои сестри като Агата и Франсис дойдоха тук малко преди вечеря. След службата отидохме в трапезарията. И там никой не липсваше. Помня, че сестра Агата четеше проповедите на свети Йероним, докато останалите вечеряха.
— А после? Ти и помощничките ти се върнахте в манастира и открихте тялото на лейди Елинор?
— Да и не.
Корбет рязко вдигна поглед.
Игуменката смело срещна очите му, стиснала Евангелието.
— Върнахме се в манастира — каза тя бавно. — Бях много разтревожена от продължителното отсъствие на лейди Елинор. Преддверието беше тъмно и пусто. Качихме се горе. Сестри Марта и Елизабет спяха дълбоко, както обикновено. Веднага отидохме в стаята на Елинор. Вратата не беше заключена и вътре беше тъмно. Тя лежеше на пода. Беше с наметка и здраво завързана качулка. Помислих, че е припаднала, но сестра Франсис я обяви за мъртва.
Игуменката отмести поглед.