— Уплаших се. Кралят ми беше поверил живота и сигурността на лейди Елинор, а аз не бях успяла да я опазя. Затова свалихме тялото й долу и го оставихме в подножието на стълбите, за да изглежда, че е паднала или се е самоубила. Повиках сестра Агата и изпратих за отец Рейнар. Това е всичко — прошепна тя.
Корбет почувства, че не го лъже, но онова, което му казваше, не беше цялата истина.
— Значи лейди Елинор е била убита?
Игуменката кимна.
— От кого?
— Не знам — промълви тя. — Всеки би могъл да изпрати убийци, които да се покатерят по стената и да издебнат шанса си.
Корбет се замисли над онова, което му беше казала: убийството обясняваше синините от двете страни на шията й и на крака, който явно е ударила в предсмъртната си агония. Корбет не се съмняваше, че нещастната жена е била убита от професионален убиец.
— Знаеш ли защо старата Марта е искала да те види? — попита той.
Лейди Амелия поклати глава.
— А какво е искала да каже със „Sinistra, non dextra“?
— Не — прошепна тя. — Но сестра Марта беше доста стара и често бръщолевеше глупости.
— Какво стана после?
— Отец Рейнар помаза тялото на лейди Елинор, а принцът изпрати слугите си да вземат всичките й бижута. Беше доста настоятелен. Жалко беше да видиш как оголват тялото й от красивите накити, особено пръстенът с огромния сапфир, който й беше подарил. Символ — саркастично добави тя — на неувяхващата му любов. Това е всичко, което знам, писарю.
Игуменката заобиколи олтара.
— Милейди — тихичко попита Корбет, — случвало ли се е нещо необичайно в Годстоу или околностите му през двете години, когато лейди Елинор беше тук?
Лейди Амелия се намръщи и огледа църквата.
— Да, две неща. — Тя бързо се извърна. — Първо, преди около година и половина бяха открити труповете на млад мъж и жена. Гърлата и на двамата бяха прерязали — голите им трупове бяха открити, захвърлени в плитко блато насред гората. Никой не ги разпозна, никой не потърси телата им. Не бяха открити нито дрехите им, нито някакви лични вещи. Мисля, че ги погребаха като бедняци в селското гробище. По онова време се вдигна доста шум.
— И никой не разбра кои са били? Или защо са били убити?
— Точно така.
— Какво друго необичайно се случи?
— Един французин, пратеник на френския крал, поиска позволение да ни посети и да ни изкаже почитта си. Крал Едуард много настояваше да не го допускам в манастира.
— Кога се случи това?
— Защо? — попита игуменката. — Познаваш ли го?
Корбет поклати глава и загледа как тя достолепно се обърна и излезе от храма. Едва тогава се усмихна. Разбира се, че знаеше кой е бил. Старият му враг, негодникът Амори дьо Краон, си пъхаше носа в неща, които не бяха негова работа.
— Мастър писарю?
Корбет вдигна поглед. Игуменката се беше върнала.
— Да, лейди Амелия.
— Отец Рейнар е бил близо до манастира през нощта, когато лейди Елинор умря — каза тя. — Всяка неделя вечер в знак на покаяние той върви бос от селото до Галилейската порта. — Игуменката се усмихна. — Питай го дали не е забелязал нещо съмнително, докато е мърморел псалмите си.
И преди Корбет да успее да й отговори, тя се обърна и изхвърча от църквата.
ПЕТА ГЛАВА
Ранулф и сестра Агата го очакваха близо до Галилейската порта; очевидно младата монахиня се наслаждаваше на разказа на прислужника за някое от многобройните му приключения в Лондон.
— Ранулф, готов ли си за тръгване? Сестра Агата?
Прислужникът кимна намръщено. После грижливо помогна на младата монахиня да се качи на коня, мърморейки тихичко, че някои писари имат навика да се появяват, когато най-малко ги очакваш или търсиш. Корбет само се усмихна през рамо и ги поведе по утъпканата пътека към селото. Изкушаваше се да посети младия принц в двореца му, но предвид онова, което току-що беше научил, реши, че е по-добре да изчака.
Денят беше приятен и Корбет, заедно с Ранулф, който си тананикаше някаква неприлична песничка, се наслаждаваха на спокойната езда из хълмистата местност; дърветата от двете страни на пътя образуваха зелен балдахин над главите им. Всичко наоколо беше спокойно под лъчите на есенното слънце, тишината се нарушаваше само от звучните птичи песни и бръмченето на медоносните пчели, търсещи прашец. Елегантна в своята светлокафява дреха за езда, сестра Агата седеше странично на малкия и кротък ездитен кон от манастирската конюшня. Корбет остави разговора да бъде възможно най-безцелен, за да се чувстват спътниците му спокойни в негово присъствие.
Когато стигнаха селото, те се присъединиха към тълпата, която се беше насъбрала на поляната пред енорийската черква. Спряха, за да погледат как селяните, натруфени с шалове и панделки, танцуват и се веселят шумно около импровизираните си дървени коне под оглушителния съпровод на гайдарите, тъпанджиите и другите музиканти. Корбет помогна на сестра Агата да слезе от седлото. Тя посочи голяма двуетажна сграда от другата страна на моравата.