— Трябва да говоря с търговеца, който изнася манастирското вино — отбеляза монахинята. — После ще се видим в църквата.
Корбет се съгласи и нареди на Ранулф да я придружи, докато той заведе конете в конюшнята на „Бикът“. Той поседя малко на една от пейките вън и изпи кана ейл, докато се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи. Погледна отново към църквата и си припомни проповедта на отец Рейнар. Излезе през малката вратичка на гробището, което се оказа спокойно и изненадващо добре поддържано. Тревата беше окосена, брястовете — подкастрени. Корбет мина покрай черквата, отиде до къщата на свещеника и лекичко почука на полуотворената врата. Отвътре се чуха гласове и отец Рейнар му отвори.
— Влез! Влез!
Усмивката му беше приветлива и искрена. Покани Корбет да седне на една пейка и се върна при младия селянин, с когото се бяха задълбочили над голяма, подвързана с кожа книга. Писарят се огледа. Къщата беше непретенциозна — две стаи на долния етаж и вероятно още две горе. Подът беше от утъпкана пръст; стените — варосани, за да пропъждат мухите. Грубо каменно огнище, малко мебели, сандъци и ракли, рафт с кухненски прибори — очевидно това бяха вещите на свещеника. Корбет беше впечатлен. Мнозина селски свещеници живееха охолно, обличаха се в най-фини жакети и многоцветни панталони; полагаха всички усилия да смекчат суровия си живот. Някои бяха направо престъпници. Корбет беше присъствал на дела срещу свещеници в кралския съд, които бяха използвали църквите си, за да правят пиво в тях, за хазарт или още по-порочни деяния.
Младият мъж на масата одобрително измърмори на нещо, което отец Рейнар му беше показал, стисна ръката му и бързо си тръгна. Свещеникът затвори книгата и почтително я върна в големия, обкован с желязо сандък.
— Кръвната книга — обясни той, докато се изправяше. — В нея пише кой за кого се жени в селото. Годеницата на този млад човек му е роднина, но чак от седмо коляно. — Той се усмихна. — Радвам се, че го ощастливих. Мога ли да направя същото и за теб?
— Много силна проповед, отче. Сестрите се почувстваха неловко.
Свещеникът се намръщи.
— Някой трябва да им напомня истината — каза той рязко. — Какво ще кажат инак, когато Христос се появи и им покаже кървящото си, измъчено тяло? Ние сме Христовите рани — продължи той. — Бедните и безимотните, а богатите тънат в разкош в пищните си бардаци.
— Смяташ ли лейди Елинор за една от тях?
— Вече ти отговорих.
— Бил ли си войник, отче?
Свещеникът седна на пейката до него.
— Да — отвърна той, някак уморено. — Бях кралски придворен стрелец. Пролял съм доста кръв в Шотландия, Уелс и Гаскония. — Той вдигна поглед. — Преследвах враговете на Короната по суша и море, но сега знам, че убийството нищо не разрешава.
— Никога ли, отче?
Свещеникът подпря лакти на коленете си и сведе поглед към пода.
— Може би — промърмори той. — Вероятно, ако Бог го иска. Той е наредил на Давид да избие филистимляните и да събере героите, за да защити своя народ.
— Мислиш ли, че лейди Елинор заслужаваше да умре?
— Може би. Греховете й я преследваха, но аз не мога да й бъда съдник.
— Бил си близо до Годстоу, когато е умряла. Разбрах, че в знак на покаяние, вървиш бос от църквата до Галилейската порта, докато произнасяш молитви и пееш псалми. Интересен обичай, отче.
Свещеникът потърка лицето си.
— Моите грехове — промълви той — винаги са пред очите ми. Похотта, пиенето, убийствата. Как ще отговарям за тях пред Христа, писарю?
Той впи очи в Корбет и кралският пратеник видя страданието, което проблясваше в погледа му. „Измъчен човек“, заключи писарят, борейки се със силните си чувства.
— Бил си в Годстоу, отче. По кое време?
— Монахините бяха на вечерня. — Отец Рейнар се приближи и Корбет усети, че дъха на вино. — Но не влязох в манастира, ако това искаше да ме питаш, писарю. Не бих посегнал на лейди Елинор, макар очите ми… — Гласът му заглъхна.
— Какво очите ти, отче? Ти, свещеникът, си намирал лейди Елинор за привлекателна?
Свещеникът се усмихна, изпъна едрото си тяло и изпука с пръсти.
— Красавица — промърмори той — между всички жени… — Поклати глава. — Една от най-големите хубавици, които съм виждал.
Корбет изучаваше ръцете му. Силни, мазолести и загорели, те биха могли да прекършат лебедовата шия на лейди Елинор като вейка. Свещеникът си пое дълбоко дъх.