— Знаеш ли, Корбет, ако ме беше обвинил, преди да стана свещеник, щях да те убия. Стигнах само до Галилейската порта, после се върнах обратно тук. Бях в къщата си, докато лейди Надменност, игуменката, не изпрати да ме повикат. Отидох в Годстоу, казах една молитва за душата на бедната жена, причестих я и си тръгнах. Но хайде, можеш да зададеш другите си въпроси по пътя. Имам работа в църквата.
Корбет го последва навън. Заплахите на свещеника не го притесняваха. Отец Рейнар беше човек, който се стремеше към святост, макар да криеше нещо — имаше чувството, че го е извел набързо от къщата, за да не забележи какво е то.
Църквата гъмжеше като кошер — няколко селяни бяха вкарали вътре една покрита каруца. От купола висеше позлатен грифон, корабът беше украсен с груба рисунка на адските двери. Другите две стени бяха драпирани с цветно платно, за да очертаят сцената, на която щеше да се играе празничната мистерия. Селяните топло приветстваха отец Рейнар и Корбет разбра, че му се възхищават, дори го обичат. Писарят огледа простичката черква, очевидно наскоро ремонтирана. Художник енергично довършваше картината на Ангела на Апокалипсиса, който излиташе от изгряващото слънце. Някои от молитвените пейки бяха нови, а преградата между кораба и олтара и ложата на хора бяха излъскани. Корбет изчака отец Рейнар да свърши работата си със селяните.
— Харесва ли ти нашата църква, писарю? — гордо го попита свещеникът.
— Да, свършили сте добра работа. Сигурно имате щедър покровител.
Свещеникът отмести поглед.
— Бог е добър към нас — прошепна той. — И неведоми са пътищата му.
— С изключение на двамата нещастници, погребани в гробището ви.
— За какво говориш?
— Преди около година и половина — отвърна Корбет — са били намерени двама непознати — мъж и жена. Били са открити в горите, без дрехи и каквито и да било вещи.
— А, да. — Отец Рейнар се взря в някаква точка над главата на Корбет. — Точно така — промърмори той. — Погребани са в бедняшките гробища под стария бряст в ъгъла на черковния двор. Защо питаш?
— Няма особена причина. Чудех се знаеш ли нещо за тях.
— Ако знаех, щях да го кажа на кралските съдии, но досега не се разбра нищо нито за тях, нито за злочестата им участ.
Отец Рейнар се обърна към един от селяните и в този миг сестра Агата и Ранулф влязоха през черковната врата. Лицето на Ранулф беше зачервено и Корбет заподозря, че прислужникът е опитал силния ейл на местната кръчма. Той го погледна намръщено, но Ранулф му се усмихна, докато се оглеждаше възхитен, леко олюлявайки се. Сестра Агата хвана отец Рейнар за ръкава и двамата се отдръпнаха встрани, докато тя шумно му се извиняваше, че е закъсняла и го молеше да й даде олтарните хлябове, тъй като трябвало да се връща в манастира. Корбет подкара Ранулф към портика.
— Добре ли си пийна?
Прислужникът лукаво се почеса по носа.
— Поднових познанството си с кръчмарската прислужница. Научих много неща, мастър, и не само в плътски смисъл. — Той облиза устните си. — Явно тук нищо не е такова, каквото изглежда.
— Усетих го — сухо му отвърна Корбет. — Какво разбра?
Ранулф се канеше да му отговори, когато сестра Агата внезапно се появи с малка кошница с нафора и те се запътиха през моравата да вземат конете си. Есенното слънце клонеше към залез. Селяните, вече уморени, приключваха с празника и на групички се изнасяха към кръчмата или домовете си в търсене на други удоволствия. Корбет остави Ранулф да се поклаща сънливо на седлото и изчака сестра Агата да се изравни с него.
— Разбрах, че утре е погребението на лейди Елинор.
Младата монахиня го погледна тъжно и Корбет затаи дъх. Не беше виждал толкова красиво лице, освен онова на Мейв. Есенното слънце го караше да сияе; очите й изглеждаха по-големи и по-тъмни, а леко разтворените й устни — пълни и сладки като мед. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Тъжен ден за теб.
— Да. — Тя се усмихна измъчено. — За мен и за всички сестри.
Корбет погледна през рамо. Ранулф вече спеше дълбоко и писарят се помоли наум прислужникът му да не изпадне от седлото и да си счупи врата. Надяваше се също сестра Агата да хвърли някаква светлина върху убийството в Годстоу.
— Обвиняваш ли се? — попита той. — Че си я оставила? Искам да кажа — заекна Корбет, — че когато попитах за погребението, изглеждаше натъжена и потисната. Всичко е толкова загадъчно — забързано продължи той. — Мисля, че лейди Елинор те е харесвала, така ли е?
Сестра Агата кимна.
— И все пак този ден те е освободила. Наистина ли беше толкова меланхолична?