Монахинята дръпна юздите и доближи коня си до този на Корбет.
— Всички го казват — прошепна тя. — Нали знаеш, че игуменката те излъга първия ден, когато дойдохте в Годстоу?
— Да, разбрах по лицето ти.
Сестра Агата се усмихна леко.
— Игуменката не умее да лъже. Нима жена, обзета от меланхолия, би поискала да я оставят сама? Казвам ти, мастър Корбет, през седмиците преди смъртта й, настроението на лейди Елинор се беше оправило. Беше щастлива и по-жизнена. Ако наистина беше обзета от меланхолия, аз никога не бих я оставила сама.
— И какво, смяташ, е предизвикало тази промяна?
Сестра Агата подигравателно се изсмя.
— Не знам. Понякога си мисля, че е имала таен любовник.
— Какво те кара да мислиш така?
Монахинята прехапа устни, преценявайки внимателно това, което щеше да каже.
— Седмица преди да умре — започна бавно тя, — лейди Елинор написа едно от редките си писма до принца. Беше кратко. Хвърлих му един поглед. Нямаше нищо необичайно, освен че се надявала скоро да се отърве от проблемите си. Мисля, че лейди Елинор имаше някаква тайна, която не сподели с никого.
— Мислиш ли, че е имала любовник? — настоя Корбет. — Искам да кажа, освен принца.
— Може би. Но не бих го изрекла публично. Принцът е отмъстителен и не бих желала да съм човекът, който ще го направи за посмешище пред цял свят.
— През онази неделна вечер — попита Корбет — мислиш ли, че е чакала любовника си? Видели са я да минава покрай черквата. Дали не е имала тайна среща?
Сестра Агата го погледна дяволито и Корбет изтръпна. Нима смяташе да не му отговори?
— Заклеваш ли се, че няма да кажеш на никого? — попита тя.
Корбет вдигна ръка.
— Кълна се.
— Мисля — едва прошепна сестра Агата, сякаш и дърветата имаха уши, — че тя се опитваше да избяга от манастира.
— Какво те кара да мислиш така?
— Получаваше съобщения. Зад църквата има един дъб с хралупа. Лейди Елинор ми довери, че късно всяка вечер отива да провери дали има писмо.
— И колко начесто ги получаваше?
— През месеца преди да умре, пристигнаха две-три. Бяха сложени в малки кожени кесии.
— И ти никога не полюбопитства да ги отвориш?
— Не, кесийката беше запечатана и ако се опитах да я отворя, лейди Елинор щеше да разбере. Знам само, че писмата я радваха. Стана по щастлива, по-спокойна. Един-два пъти дори намекна, че може да замине.
— Но кой би й пращал писма?
Младата монахиня сви рамене.
— Не знам, но през нощта, когато умря, игуменката ме помоли да помогна да занесем тялото обратно в стаята й. Беше тъмно и в бързината запалихме само една свещ. Помогнах й да положим тялото на леглото и дръпнах завесите на балдахина. Чак тогава забелязах, че в един ъгъл лежаха два чифта дисаги, пълни с дрехи и бижута. После ги изпразних. Не съм казвала на никого за това.
— И защо?
— Би ли поел отговорността да намекнеш, че лейди Елинор се е готвела да избяга от Годстоу и от принца? Слушай — продължи развълнувано сестра Агата, — смятам, че в бързината лейди Елинор се е спънала и е паднала по стълбите.
Корбет поклати глава.
— И защо тогава е излязла от стаята без багажа си? — попита той, без да разкрива, че игуменката вече беше разбила всички съмнения, че лейди Елинор е паднала по стълбите.
Сестра Агата стисна устни.
— Не мога да го обясня.
— Нищо друго ли не откри?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Ами старата монахиня, която се удавила в собствената си вана? Знаеш ли какво е искала да каже с „Sinistra, non dextra“?
— Дясната, не лявата — промърмори сестра Агата. — Не, не знам.
— Колко време беше компаньонка на лейди Елинор?
— Фамилията ми е Савини — отвърна монахинята. — Баща ми е гасконец, а майка ми англичанка. Родена съм в Беарн. Останах сираче на невръстна възраст и бях под опеката на съда. Имах желание да се посветя на Бога и реших да дойда в Англия. — Тя присви очи. — Това стана преди около година и половина. Лейди Елинор вече беше в Годстоу. Запознахме се, а тя помоли игуменката да й стана компаньонка.
Корбет успокои коня си, който нервно тъпчеше на едно място заради шумоленето на някакво животно в крайпътните храсти. Двамата със сестра Агата се разсмяха, когато суматохата стресна Ранулф, който измърмори някакво проклятие и облиза устни, очевидно напълно възстановен след кратката си дрямка. Той подкара коня си успоредно с техните. Заедно завиха по пътя и видяха пред себе си кулата на манастирската камбанария.
Корбет млъкна, а Ранулф започна дяволито да се задява със сестра Агата. Щом минаха през Галилейската порта, той пожела лека нощ на монахинята и помоли прислужника си да закара конете в конюшнята. Докато се отдалечаваше, прислужникът продължи да се шегува добродушно със сестра Агата и невинно я попита чувала ли е историята за палавия монах от Лъдлоу. Корбет поклати глава и се запъти към къщата за гости. Попита старата глуха послушница, която се грижеше за посетителите, дали има някакви вести за него.