— О, не! — недочула отвърна тя. — Не може никъде да се местите. Такива са правилата на ордена.
Корбет изстена и влезе в стаята си, където се хвърли върху малкото легло и започна да размишлява върху онова, което беше научил досега. Първо, отец Рейнар тайно се беше възхищавал на лейди Елинор и не е бил близо до Галилейската порта през нощта на нейната смърт. Второ, любовницата на принца е била убита в стаята си вечерта, когато е смятала да избяга със загадъчния си любим или приятел. Но кой беше той? Корбет остави ума си да се рее, чувствайки се гузен, задето когато мисли за Мейв, си спомня и ангелското лице на сестра Агата.
Той стана и излезе в сгъстяващия се мрак. Тръгна към мястото зад параклиса, откъдето можеше да чуе сладкото, мелодично пеене на монахините, които започваха първия псалм от вечернята. Старият разцепен дъб го привика като огромен показалец, изникнал сред тревата. Корбет отиде и внимателно разгледа кухата хралупа. Вътре нямаше нищо, освен купчина листа и плесен.
— Онзи, който е носел съобщенията, трябва да е прескачал през стената — измърмори Корбет под нос.
Отмери трийсет крачки и се загледа в назъбената заобикаляща стена, висока около двайсет стъпки. Загадъчният пратеник, заключи Корбет, трябва да е бил много пъргав младеж, за да я изкатери, да остави писмото и да си тръгне. Нямаше друг път, освен да мине през манастира, но пазачът щеше да го спре, а и някоя монахиня или послушница със сигурност щеше да го забележи. Корбет потърка лицето си. Нещо не беше наред, но той беше твърде уморен, за да стигне до някакво заключение, затова се върна в стаята си, където Ранулф го очакваше с току-що налята чаша вино.
— Да разбирам ли, че конете са в конюшнята, а сестра Агата — непокътната в лоното на ордена?
Ранулф се усмихна.
— Ами — каза прислужникът, чешейки се по главата — както казах, нищо не е такова, каквото изглежда. Отец Рейнар може да е яростен проповедник, но е извор на духовна и материална утеха за своите енориаши.
— Какво искаш да кажеш?
— Той не само отказва десятъка, но очевидно има източник на средства, с чиято помощ раздава милостиня, поправил е църквата и е платил да бъде боядисана и почистена.
— И не се ли знае кой е благодетелят му?
Ранулф поклати глава.
— Какво още?
— Прислужницата от кръчмата казва, че видяла младите хора, които после били открити мъртви в гората. Тръгнали към Годстоу.
— И никой повече не ги видял живи? — попита Корбет.
— Прислужницата също така смята, че собственикът на „Бикът“ е бракониер.
— Така ли?
Ранулф се усмихна.
— Каза, че той се е срещнал с някого от манастира през нощта, когато умряла лейди Елинор и че отец Рейнар ходил до Годстоу, а после изчезнал и се върнал чак на другата сутрин.
Корбет се облегна на дългата възглавница, служеща за подложка и се загледа в тавана.
— Не сме разпитали само нашия пазач-пияница. Може би той ще хвърли нова светлина върху тази загадка. — Той погледна към Ранулф. — Искаш ли да погуляеш до по-късно тази вечер?
Прислужникът кимна, остави чашата, взе наметката си и слезе долу. Въздъхна с облекчение, когато чу Корбет тихичко да свири на лютнята, която винаги носеше със себе си — знак, че господарят му е доволен; че е вглъбен в собствените си мисли и че не го наблюдава зорко. Кръчмарската прислужница изглеждаше обещаваща млада жена, а той трупаше сребро от продажбата на екзотичните си лекове на селяните и гостите в „Бикът“.
Навън беше вече тъмно и доста студено, когато Ранулф притича покрай стената към къщичката на пазача, която се намираше близо до портата. Почука лекичко на вратата и Червеният нос му отвори. Ранулф надзърна през рамото му. В стаичката двамата пазачи от свитата на принца седяха на една маса, увлечени в нещо по-различно от виното. Ранулф видя заровете и се усмихна.
— Добър вечер, господа! — провикна се той. — Скучно ми е, а не мога да заспя. — Той подрънка монетите в кесията си. — Ще си платя за чаша вино, а имам и зарове, но са ми нужни уроци, за да схвана тънкостите на играта.
Пазачът и двамата войници го приветстваха като отдавна изгубен брат. Ранулф се просна на пейката и сложи на масата една сребърна монета.
— Това е за виното. — Той се усмихна. — А ето ги и заровете ми. Купих ги в Лондон, но господарят ми…
Гласът му заглъхна, докато домакините вкупом го успокояваха. И така, „обучението“ на Ранулф започна. Той се преструваше на глупак и отначало изгуби, за да разпали апетита им. Но след час вече беше изпразнил кесиите и на трите си жертви. Войниците бяха толкова пияни, че едва ли осъзнаваха, че са били надхитрени и скоро се промъкнаха до сламениците си. Но пазачът носеше повече на пиене и Ранулф не хареса подозрителния поглед на мътните му очи.