Юдо беше отговорил през подутите си окървавени устни, че не знае нищо, затова мъчителите му смениха тактиката.
Кой беше убиецът, наследник на Монфор, който дебнеше Едуард Английски? В Годстоу ли се намираше или в Лондон?
Той не можеше да им каже. Всичко, което знаеше, беше един разговор, подслушан от друг човек в Бордо, макар че като гасконец Юдо имаше смътна идея за истинската самоличност на убиеца. Сега, през последния ден от живота си, той показваше, че вече не издържа на болката. Инквизиторите го бяха приковали за една стена и допираха нагорещени ръжени до най-меките и нежни части на тялото му. Юдо разтвори кървавите си устни в безшумен писък.
— Убиецът, мастър Тайлър?
Шпионинът поклати глава. Отново усети горещата разкъсваща болка.
— Убиецът, мастър Юдо. Кажи ни името и ще те оставим да поспиш.
Юдо чувстваше, че животът го напуска. Чувстваше се отделен от тялото си, сякаш се рееше високо над всички, а екзекуторите се занимаваха само с непотребната купчина плът, която някога беше негово тяло. Той бавно започна да си шепне последната част от молитвата за покаяние. Дали Бог щеше да си спомни, че е бил верен на своя крал? Главният писар, който придружаваше краля в тъмницата, направи знак на инквизиторите да се отдалечат. После скривайки отвращението си, допря ухо до устните на умиращия.
— Какво каза, мастър Тайлър? Името на убиеца ли?
Юдо събра всичките си сили и сякаш вече не издържаше на болката, прошепна едно име. Писарят отстъпи и триумфално погледна през рамо към своя царствен господар.
— Каза ни, Твое величество. Знаем кой е нашият човек.
Филип остана безразличен.
Писарят отново се приближи, хвърли един поглед на Юдо и бързо се отдръпна.
— Мъртъв е, Твое величество.
Филип кимна.
— Свалете го! — нареди той и се обърна към писаря. — Изпрати това съобщение с тайнопис на сеньор дьо Краон. Трябва да го получи възможно най-бързо.
ШЕСТА ГЛАВА
На следващата сутрин Корбет разтърси Ранулф, който се пробуди с мътен поглед.
— В името на Бога, мастър!
— Твърде дълго си служил на дявола — пошегува се писарят. — Пиеш до късно и ставаш късно.
— Твърде дълго служа на теб — изръмжа Ранулф.
Той стана, изтърка зъбите си със сол, изми лицето си в купата с розова вода, обу ботупште си и воден от все още шегуващия се Корбет, слезе за да закуси в малкия килер.
— Какво ще правим днес, мастър?
Корбет замислено дъвчеше малкото ечемичено хлебче, взето от покритата с бяла ленена кърпа кошничка.
— Вярваш ли в ада, Ранулф? — внезапно попита той.
— Разбира се, мастър. Защо?
Корбет посочи към единствения стъклописан прозорец в стаята, където художникът беше изобразил демони с яростно светещи очи и излизащи от устата и ноздрите им пламъци, които разкъсваха плътта на грешниците с нажежени до червено щипци и пронизваха телата им с искрящи железни пирони, докато други пребиваха нещастниците с камшици. Ранулф заразглежда сцената с любопитство и по гърба му полазиха тръпки, докато гледаше как хвърлят прегрешилите в разпалени пещи, казани с вряща мазнина, или ги разпъваха на огромни въртящи се колела от каруци. В дъното на картината змии, дракони, противни жаби и гнусни червеи се събираха, за да се нахранят с прокълнатите.
— Ако гледаш достатъчно дълго тази картина и ти ще повярваш в него, мастър — промърмори Ранулф. — Защо питаш?
Корбет замислено отпи от бокала си.
— Спокойно място е Годстоу — отвърна му той. — Само се заслушай, Ранулф.
Прислужникът се обърна, погледна през отворената врата и долови шумовете на раздвижващата се църковна общност, която се занимаваше с обичайната си работа — подрънкването на ведрата с мляко; тракането на колелата на каруците и прокрадващото се на фона на звучните птичи песни пеене на монахините от манастирската черква.
— Какъв покой! — продължи Корбет. — И все пак, аз смятам, че самият сатана, Принцът на мрака, е изскочил от ада, за да нападне това огряно от слънцето място.
Прислужникът потръпна.
— Знаеш ли, Ранулф — продължи Корбет, изтривайки устните си със салфетка, — когато бях малък, майка ми ме заведе да чуя един известен проповедник. Той описваше ада като врящо езеро, пълно с отровни змии. В него доносниците затъвали до колене. Развратниците — той хвърли лукав поглед към прислужника си — до шия, прелюбодей-ците и предателите — до очите. — Корбет се усмихна. — Помня тази проповед, защото баща ми, който никога не се смееше и дори не променяше изражението си, когато се шегуваше, се наведе и ми прошепна, че този проповедник разказва така убедително за ада, сякаш самият той е бил там.