Ранулф се усмихна и се успокои.
— Както и да е — продължи Корбет, докато закопчаваше колана с оръжието си на кръста, — онова, което помня е, че проповедникът беше всъщност кротък човек, който каза на майка ми, че Светата Майка-църква просто иска да сплаши своите деца, освен — Корбет присви очи и погледна през вратата — онези, които убиват, и особено синовете на Каин, които с хладнокръвна злоба планират смъртта на онези, които мразят. — Корбет млъкна. — Точно така е станало в Годстоу, Ранулф. Първо — той започна да изброява на пръсти — лейди Елинор Белмонт е била убита. Повярвай ми, това не е било инцидент, а хладнокръвно планирано и внимателно обмислено убийство. Второ, възрастната монахиня, сестра Марта, също е била убита заради онова, което е знаела. И смятам, че по един или друг начин тези убийства са свързани с двата трупа, открити в близката гора. — Той сериозно се вгледа в Ранулф. — Мисля, че е време да си поговорим отново с нашия приятел, пазача.
— Мастър!
— Да?
— Още не съм си допил виното — погледна го гневно Ранулф.
Корбет се усмихна и се облегна на рамката на вратата.
— Ще те изчакам, Ранулф. Но това не е истинският ти проблем, нали?
Ранулф вдигна очи от чашата.
— Не, мастър Корбет, не е. Кой е убиецът?
— Един Бог знае, Ранулф. Кралят? Принцът? Гейвстън? Любовникът на принца е способен на всичко. — Корбет въздъхна. — Или е някоя от монахините, а може би добрият енорийски свещеник. — Той замълча. — Готов ли си вече?
— Както винаги, мастър.
Корбет се усмихна и те тръгнаха към къщичката на пазача. Видяха с учудване, че той вече беше станал и се припичаше на слънце, седнал на пейката пред вратата, с половница ейл в ръце.
— Добър ден, мастър писарю. — Мъжът се изправи и съучастнически се усмихна на Ранулф. — Ще излизате ли?
— Добро утро и на теб — Корбет лекичко подритна ботуша му. — Да, бих искал да изляза и искам да ни покажеш мястото, където са били намерени двата трупа.
— Какви трупове? — Мъжът хвърли поглед към Ранулф.
Корбет се приведе и здраво стисна пазача за рамото.
— Не си играй с мен — прошепна той. — Преди около година и половина млад мъж и жена са били намерени голи, с прерязани гърла, в гората. По-късно си открил трупа на малко кученце наблизо. Взел си нашийника му, откраднал си закопчалката и си заровил останалото в подножието на една бесилка. — Корбет виждаше как страхът постепенно обхваща пазача. — Слушай — продължи той, — може да не си убиец, но си крадец. Ограбил си мъртъвците и си скрил сведения от шерифа и кралските съдии. Готов съм да забравя всичко това, ако се съгласиш да се поразходиш с нас през този хубав слънчев ден.
Пазачът хвърли отмъстителен поглед към Ранулф, остави със замах халбата върху пейката, недоволно отключи страничната врата и ги поведе по бялата, прашна пътека, която се виеше като змия между дърветата към село Годстоу. Ранулф и Корбет вървяха зад него. Писарят се протегна и пое дълбоко чистия утринен въздух.
— Защо трябва да ходим там? — изстена Ранулф.
— От любопитство — отвърна му Корбет. Когато внезапно завиха по пътеката, той рязко спря и стисна рамото на прислужника си. — Слушай — прошепна му, докато пазачът вървеше отпред, без да знае какво става зад гърба му.
Ранулф наостри уши, като се опитваше да се изолира от горските шумове, чуруликането на птиците и шума на животинките под гъстия зелен свод. И тогава и той го чу — звука от стъпки, прокрадващи се по сухите листа. Пазачът спря и се обърна. Корбет му направи знак да не мърда и да пази тишина. Стъпките приближаваха.
— Мисля, че знам кой е — прошепна писарят.
Чуха задъхано дишане и една фигура се появи иззад завоя. Беше облечена в сивата униформа на монахиня от Годстоу. Корбет зърна червените бузи и блесналите очи зад воала.
— Добро утро, сестра Катрин.
— Добро утро, мастър писарю — отвърна монахинята с пламнало лице. — Отивам…
Корбет пристъпи изпод дърветата.
— Не лъжи, сестро. Лейди Амелия не би ти позволила да се скиташ сама. Сигурен съм, че нямаш работа в селото.
Лицето на монахинята стана яркочервено. Ранулф одобрително наблюдаваше как пищната й гръд учестено се издига и спуска под сивото вълнено расо.
— Ти ни следиш — заяви Корбет. — Забелязах те с ъгълчето на окото си, докато разговарях с пазача.