— Аз… — Монахинята отмести поглед. — Видях те да говориш с пазача и после внезапно да тръгвате нанякъде. Бях любопитна.
— Защо? — попита Корбет. Лицето на сестра Катрин се изопна.
— Ти дойде в нашия манастир, за да ни обвиниш в сатанински деяния — отсече тя.
— Защото това е самата истина, сестро. — Корбет се обърна и ядосано направи знак на пазача да не мърда от мястото си. — Не вярвам, че лейди Елинор е паднала по стълбите. Съмнявам се, че старата Марта се е удавила във ваната си и можеш да предадеш на лейди Амелия, че сега се интересувам от съдбата на двата трупа, намерени в близката гора.
— О!
Корбет пристъпи по-наблизо.
— Знаеш ли за тях? — намеси се Ранулф.
— Да, всички знаем. Мисля, че лейди Амелия ти е казала всичко, което знаем.
Корбет прокара пръсти през косата си.
— И какво ни е казала лейди Амелия, сестро? — Писарят втренчи поглед в ясното синьо небе. — Хайде — настоя той меко, — тази сутрин си тръгнала от манастира по нейно нареждане, затова ми кажи какво знаете за труповете в гората. Това ще ми спести по-нататъшните разпити.
Монахинята сви рамене.
— Преди около година и половина — започна тя — бяха открити две тела. Сложиха ги в платнени чували и ги донесоха в църквата в Годстоу, за да ги погребат. Шерифът и други служители на Короната дойдоха в селото, за да ги огледат. Но не открихме нищо, освен че двама пътници, чието описание съвпадаше с това на труповете, са минали през селото по-рано през деня. — Сестра Катрин направи гримаса. — Както казах, намерили са ги убити и голи, и никой не потърси телата им.
— Закъде са пътували?
— Не знаем.
— Очаквахте ли подобни посетители в манастира?
— Не. Имаме много гости, но повечето от тях идват с позволението на игуменката да посетят роднините си. Не сме очаквали тези посетители. Аз… — Сестра Катрин млъкна и оправи пребрадката си — Отговарям за посрещането на гостите. Шерифът ми зададе вече тези въпроси и получи същите отговори.
— Какво стана после?
Сестра Катрин облиза сухите си устни.
— Също като нас, шерифът заключи, че двамата нещастници са били пътници и са попаднали на засада от бандити. — Тя се загледа в тъмната зеленина на гората. — Те се срещат наоколо. — Монахинята престорено се усмихна на Корбет. — На мястото, където са били намерени телата им, ли отивате?
— Да, пазачът се съгласи да ни заведе дотам — излъга Корбет.
— Тогава аз… — заекна сестра Катрин — По-добре да се връщам.
— Сестро!
— Да, мастър писарю?
— Харесваше ли лейди Елинор?
— Тя беше кралската блудница! — Монахинята сякаш изплю думите. — Мисли каквото си искаш, но мястото й не беше в Годстоу.
— И все пак игуменката се е съгласила да я приеме?
— Игуменката е законът тук — презрително каза сестра Катрин. — Тя си има собствени правила. Дължи мястото си на услугите, които баща й е правил на принца преди много години.
— Не харесваш ли игуменката? — любопитно попита Ранулф.
— Лейди Амелия е много строга — предпазливо отвърна сестра Катрин. — Забрани домашните любимци и тържествата в манастира. Строго ограничи излизанията ни и броя на посетителите. Забрани лова и соколарството, а после…
— А после — меко я прекъсна Корбет — прие кралската блудница да дойде сред вас.
— Да.
— Но ти харесваше ли я? — настоя Ранулф. — Говоря за лейди Елинор.
Сестра Катрин стисна устни.
— Ние я избягвахме. Тя беше надменна и затворена. Единствените, с които разговаряше, бяха игуменката и сестра Агата.
Корбет кимна и потупа Ранулф по гърба.
— В такъв случай, сестро, не е нужно да ни придружаваш по-нататък. Предай на лейди Амелия къде сме се запътили и че ще се върнем скоро.
Те наблюдаваха как монахинята се обърна и се отдалечи с клатушкаща се походка, като се опитваше да запази достойнство.
— Странно — забеляза Корбет. — Чудя се къде ли е смятала, че отиваме лейди Амелия.
Продължиха да вървят, като подбраха навъсения пазач, който беше клекнал встрани от пътеката и дъвчеше стръкче трева.
— Какво искаше сестра Катрин? — попита той. — Нали не сте й казали за нашийника?
— Дойде да ни пожелае приятен път — саркастично му отговори Ранулф — и не, не й казахме за кучешката каишка. Нито пък — добави той дяволито — за златото, което си откраднал.
Вървяха още десетина минути и вече различаваха синкавия дим, който се виеше над дърветата от селото, когато пазачът внезапно спря, рязко зави наляво и ги поведе по тясна утъпкана пътека през гората. Ранулф потръпна. Чувстваше се неспокойно в тази мрачна тиха гора; със странни сенки, внезапни изблици на слънчева светлина и постоянните крясъци и шумолене на невидими птички и животни.