— Предпочитам тъмните улички на Съдърк.
— Всеки си има вкус — отвърна Корбет.
Докато следваха пазача по криволичещата пътека, те внезапно се оказаха сред гората пред мочурище, обградено от групички дървета. Цареше тишина, нарушавана само от ромона на малък поток, който падаше отвисоко върху един изправен продълговат камък, подобен на щръкнал пръст на заровен великан.
— Внимавайте — каза пазачът и посочи отсамната страна на потока, където тревата изглеждаше по-тъмна, по-висока и по-буйна. — Гледайте! — Той взе един изсъхнал клон и го хвърли в средата на поляната. Ранулф преглътна мъчително, когато клонът падна. Чу се мляскащ звук и клонът безследно изчезна.
— Блато — обясни пазачът. — В гората има няколко. — Той разкри в усмивка счупените си зъби. — Само глупак би се скитал тук сам.
— Къде бяха намерени телата?
— Ами — мъжът се почеса по главата, — от това, което разбрах, били хвърлени в блатото, но не потънали. Двама влюбени от селото, които си търсели усамотено местенце, ги открили и изпратили за помощ. Ние ги извадихме.
— Как изглеждаха?
— Точно в това е загадката — отвърна пазача. — Когато чух, че са ги намерили, дойдох бързо от манастира. Бях там, когато дойдоха приставите. Бяха голи-голенички, както майка ги е родила, нямаха и парцалче върху себе си, не намерихме и никакви вещи. Но лицата им… — той поклати глава — бяха неузнаваеми, а гърлата — прерязани от ухо до ухо.
— Никой ли не потърси телата?
— Не.
— И не сте очаквали подобни посетители в манастира?
— Не.
— Тогава как намери кучето?
Пазачът нервно запристъпва от крак на крак.
— Бях много озадачен и след два дни се върнах тук. Познавам добре гората. Помислих си, че може да намеря нещо ценно. — Той посочи към пръстена от дървета. — Ето там, под орловата папрат видях кучето. Отначало го взех за умрял заек. Чак когато се доближих, разбрах, че е малко куче.
— Ти ли го уби? — остро попита Ранулф.
— Бог ми е свидетел, сър, не! — Пазачът нервно облиза устни. — Труповете сигурно са лежали в блатото дни наред, може би седмици. Кучето сигурно е избягало, но явно е било питомно, върнало се и е умряло от мъка по господарката си. Свалих му каишката, взех закопчалката, сложих останалото в торбата и я занесох под бесилката. Другото знаете. — Той погледна отново Ранулф и сведе поглед към ботушите си.
— Има ли в околността разбойници? — попита Корбет.
Пазачът направи гримаса:
— Не, мастър писарю. Точно това озадачи и мен, и селяните. Има едно-две буйни момчета, които бракониерстват. Но кажете ми — попита той, очевидно цитирайки кръчмарските клюки, — кой уважаващ себе си разбойник би се крил в гора, обградена от кралски дворец и манастир, пълен с влиятелни дами? Без да споменаваме селото и фермите наоколо. Има много по-подходящи места където да се скрият разбойниците.
Корбет огледа зловещото, тихо мочурище.
— Ако листата на тези дървета можеха да говорят — промърмори той, — какви ли истории биха ни разказали?
Ранулф отново потръпна.
— Чудесно място за почивка — забеляза Корбет, — но не и да умреш тук.
— Не знам — обади се Ранулф и лицето му пребледня. — Познавах един стар моряк от Грейвленд. Разказваше, че по време на пътуванията си минал покрай плаващ остров, обитаван от ковачи-демони, които закалявали и изковавали душите на убийците. — Ранулф поклати глава. — Това място изглежда по-подходящо за тях, отколкото всеки остров — той погледна Корбет в очите. — Тук не ми харесва, мастър. Мирише на смърт.
— Тогава, мастър пазач — обяви писарят, — най-добре да си тръгваме.
Върнаха се до горската пътека, където Корбет освободи пазача. После заедно с поуспокоилия се Ранулф седнаха на един пън в края на гората.
— Какво имаме тук? — промърмори писарят, веднага щом мъжът се отдалечи достатъчно, за да не ги чува. — Двама пътници, издебнати от засада и убити в горско мочурище. Разбойници ли са били? — Той поклати глава. — Пазачът е прав, а обяснението на сестра Катрин е нелепо. Никой разбойник не би се крил толкова близо до кралски дворец или до известен манастир.
Ранулф шумно се оригна.
— Съгласен съм — каза той и добави. — И никой разбойник не би си направил труда да съблече до голо жертвите си — да, ще им свали бижутата и ще им вземе парите, но няма да ги остави съвсем голи, както ни ги описа пазача. Нито пък — заключи той — би се потрудил да крие телата. Щеше да си прибере ценностите и да офейка.
Корбет потърка брадичката си.
— Значи мистерията се задълбочава. Защо да ги убива, Ранулф? Защо просто не ги е ограбил и не е избягал? Сякаш — той замълча за миг — убиецът е искал да скрие кои са жертвите му. Взима им вещите, конете, а после хвърля голите им тела в блатото, само че те не потъват. — Той задъвка устната си. — Има и други загадки. Очевидно тези двама пътници не са били местни, но как тогава са знаели за тази пътека към потока, където биха могли да се освежат? И кой е бил толкова силен, че да надвие един здрав млад мъж, както и вероятно сравнително силна млада дама?