— Какво имаш предвид, мастър?
— Единственото логично заключение е, че са били подмамени, за да бъдат убити. Затова са ги завели до блатото. И все пак — Корбет остро се изсмя — нима доброволно са подложили гърлата си на убиеца? — Той се обърна към събеседника си. — Намираш ли някаква логика, Ранулф?
— Не, мастър. И аз си задавам същите въпроси. Кои са били? Къде са отивали? Очевидно не в манастира, защото там не са ги очаквали. — Ранулф шумно издиша. — И както казваш, мастър, как са ги примамили, за да ги убият и защо така лесно са се дали?
Корбет се изправи и отупа мъха от дрехите си.
— Загадка в загадката — промърмори той. — Но едно ще ти кажа, Ранулф, макар да нямам и най-мъничкото доказателство, смятам, че смъртта на тези млади хора е свързано с убийството на лейди Елинор Белмонт.
Прислужникът беше свел поглед.
— Мастър?
— Да, Ранулф.
— И сестра Катрин, и пазачът споменаха, че труповете са били открити в гората между манастира и двореца. Възможно ли е убиецът да е от едно от тези места?
Корбет поклати глава.
— Трудно е да се докаже, Ранулф. Както каза пазачът, телата може да са лежали там с дни, дори със седмици. Ако убиецът е бил от манастира, защо й е на една монахиня да убива двама пътници? Колкото до благородните лордове от двореца, те със сигурност биха си свършили работата по-професионално. — Корбет присви очи и се вгледа в небето. — Смятам, че убиецът е бил един. Човек, който е действал бързо, завлякъл е телата в блатото и е изчезнал. — Той направи гримаса и потупа Ранулф по рамото. — Но това също предизвиква въпроси. Би ли могъл един човек да надвие двама, очевидно здрави млади хора?
Ранулф стана и се протегна.
— В манастира се чувства някакво напрежение, мастър.
Корбет се намръщи.
— Естествено. Лейди Амелия не се радва на любовта на монахините. Сложила е край на малките им забавления, а в същото време е допуснала в манастира да бъде приета кралската блудница. А и ние познаваме нашия господар, краля. Сигурен съм, че някой ден ще накара лейди Амелия да си плати за поста.
— Къде отиваме сега, мастър?
— Мисля, че засега приключихме с манастира, а добрите хора от село Годстоу не знаят нищо интересно. Може би е време да посетим нашия благороден Уелски принц и лорд Гейвстън в Уудсток.
Ранулф изстена и затвори очи.
— Да — промърмори той. — А където е Гейвстън, там е и дяволът.
СЕДМА ГЛАВА
Крал Едуард Английски седеше в червената си копринена палатка в центъра на огромния лагер, разположен сред зелените поля край замъка Нотингам. Той слушаше шума на събиращата се войска: стрелци с кафяви жакети; тежковъоръжени конници с конусовидни шлемове, дълги копия и подплатени жакети; заповедите на сержантите; цвиленето на благородните бойни коне.
Кралят, който наскоро беше навършил шейсет години, седеше на един от големите сандъци със заплатите на войската и барабанеше по дървото. Надяваше се бароните да му доведат хората, от които имаше нужда. Възнамеряваше да поведе на север най-голямата армия, която някога беше събирал, да премаже бунтовниците, да обеси водача им, Червения Колин, да приклещи шотландците в техните долчинки и да изгори селищата им. Щеше да потопи Шотландия в море от пламъци и да даде на тези предатели урок, който никога нямаше да забравят. Само синът му да беше тук.
Сърцето на Едуард, закалено срещу сълзите на самосъжалението, заби малко по-бързо. Къде беше сгрешил? Обичаше момчето и винаги щеше да го обича. Може би то се промени след смъртта на майка си? Или беше очаквал прекалено много от него? Едуард затвори очи и си спомни онези златни лета, сякаш преди цяла вечност. Златокосият му син върви, олюлявайки се, през зелената морава към него, щастлив, че вижда баща си. И майка му, тъмнооката мургава Елинор. Исусе! Едуард здраво стисна очи, за да задържи видението. „Мили Боже“, запита се той, „защо ли тези спомени винаги имат сладко-горчив вкус?“
— Бих дал всичко, което имам — каза на глас, — ако можех да възстановя тогавашните ни чувства.
Настроението му рязко се промени и той яростно изскърца със зъби. Гейвстън щеше да попречи на това. Магьосникът, извратен син на перверзна майка. Едуард си беше мислил да го прогони, но тоза можеше да доведе до гражданска война. Синът му щеше да се опълчи срещу него, и мнозина биха го последвали с желание. Ако избухнеше гражданска война, шотландците щяха да нахлуят в северните погранични райони, уелсците — да се разбунтуват, а Филип Френски за седмица щеше да стигне с корабите си до Дувър. Но Едуард знаеше истинската причина да не прогони Гейвстън — не можеше да откаже нищо на сина си. Заради сините му очи с невинен блясък и спомените за по-добри, по-весели дни.