— Твое величество! Твое величество!
Едуард отвори очи. Джон дьо Варен, граф на Съри, стоеше разкрачен на входа на палатката, с половница бира в едната ръка и полуизядено парче пилешки гърди в другата.
— Подранил си, Джон.
Дьо Варен видя сълзите по бузите на краля и отмести очи.
— Каква е ползата за един крал, ако завладее целия свят, но изгуби сина си?
Дьо Варен го загледа безмълвно в отговор и Едуард се усмихна. Добрият Джон, помисли си той, с измамно честно лице и черно сърце. Добър воин, но лош водач. За него всичко можеше да се реши с бой. Често му беше предлагал да убие Гейвстън.
— Какво има, Джон?
— Нищо, освен дьо Краон.
Едуард вдигна очи към небето.
— Значи пратеникът на Филип ме е издирил — промърмори той.
— Зарежи сантименталното настроение, Твое величество! — дрезгаво каза дьо Варен. — Изтрий очите си като добро момче и грабни най-дългата си лъжица, защото самият дявол е дошъл на вечеря.
— Заради историята в Годстоу ли?
Дьо Варен кимна.
— Навярно. Слуховете растат бързо като плевели, а дьо Краон трябва да ги е посял. Предприел е истинска клюкарска кампания. Дори в града се говори, че принцът е убил любовницата си, за да достави удоволствие на любовника си. Дьо Краон души за най-пикантните слухове, а после ще ги изпрати в Париж и чак до Рим и Светия отец.
— Млъкни, дьо Варен!
Едуард заби върха на ботуша си в земята. Представяше си престореното учудване на Филип, а после писмото, което щеше да пристигне от папата. Знаеше как ще започнат проблемите.
„Per venit ad aures nostras“ — „До ушите ни достигна, най-любими синко во Христе…“ последвано от обичайните лицемерни фрази, а после обвиненията в содомия, убийство, колко е неподходящ Уелският принц за невинната френска принцеса, разтрогването на договора, и кулминацията на всичко — една кървава война. По дяволите, помисли Едуард, какво искаше да му каже онзи любопитен негодник Корбет, като му пращаше предупреждение, че нов убиец, още един дьо Монфор, е в Англия? Едуард се намръщи. Не се боеше от него. Може би беше време да го каже на Корбет. Не не, историята в Годстоу беше онова, което го тревожеше най-много. Короната трябваше да бъде защитена. Какво, за Бога, правеше собственият му шпионин в Годстоу?
— Ако Твое величество иска да си доспи…?
— Ще ти отрежа топките, дьо Варен! — усмихна се кралят. — Покани негодника да влезе.
След няколко секунди Дьо Краон нахлу вътре; лицето му беше сгърчено в пресилена усмивка, той подскачаше и се кланяше, докато змийските му очи изучаваха краля.
Едуард реши, че французинът изглежда малко нелепо в меката си подплатена с коприна роба и светлокафяви ботуши, но той имаше странен вкус. Някой ден…
— Мосю дьо Краон — Едуард умишлено пропусна титлата „сеньор“. — Радвам се да те видим. Добре ли пътува? С нетърпение очаквахме пристигането ти.
Дьо Краон леко се поклони.
— Едва ли толкова, колкото го очаквах аз, твоя светлост. Господарят ми, крал Филип, ти изпраща братски поздрави. Много е обезпокоен от проблемите в Шотландия. Предлага да посредничи и да ти помогне с каквото може.
„Като например да изпрати сто кораба с хора и муниции на негодниците“ помисли си Едуард. Пъхна крак под едно походно столче и го притегли.
— Ще седнеш ли, мосю?
Дьо Краон забеляза счупения му крак.
— Твое величество е много любезен, но настоявам да остана прав. Ти заслужаваш това уважение.
Дьо Краон реши да държи под око Едуард. Изучаваше ястребовото лице, обградено от стоманеносива коса; гледаше косо разположените очи, едното леко притворено — навик, който Едуард беше придобил като млад. Той загатваше за агресивен характер и дьо Краон реши да бъде по-предпазлив.
— Твоя светлост — започна той, — господарят ми ти праща поздравите си. Надява се, че всичко е наред с любимата му сестра Маргарет.
Едуард се сети за новата си невзрачна булка и изсумтя.
— Въпросът за Гаскония.
— Няма никакъв въпрос! — отсече Едуард.
— Ами правата и принадлежностите? — смирено попита дьо Краон.
— Те са мои.
— С какво право?
Едуард въздъхна.