— Ще тръгнем отново на юг. Имам планове за вас — каза той.
Няколко дни след разговора на Ранулф с пияния вратар, Корбет реши, че за момента няма какво повече да научи в манастира. Освен това искаше да се махне оттам, защото монахините все още бяха заети с обредите, предшестващи погребението на двете жени. Бурята беше преминала, времето се задържа хубаво, затова заедно с Ранулф решиха да отидат пеш до двореца Уудсток. Вратарят, този път по-трезвен, ги поздрави като стари приятели и като ги изведе от манастира, ги упъти откъде трябва да минат през полята и ливадите.
Корбет се наслаждаваше на разходката, щастлив, че е напуснал потискащата скръбна атмосфера на манастира. Пътят беше лек, минаваше през просторни ливади и поля, през мрачни шубраци и те скоро видяха през назъбените стени и кулата на двореца. Главният вход беше отворен. Сержант с кралска ливрея ги спря и попита каква е целта на посещението им, преди да ги пропусне. Дворът приличаше на пчелен кошер. Коняри и ковачи вкарваха и изкарваха коне от конюшните, кухненски прислужници внасяха огромни късове месо в кухнята.
— Принцът явно ни е очаквал — саркастично отбеляза Ранулф. — Може би подготвя угощение?
— Със сигурност ще има пир — отвърна му Корбет. — Но се съмнявам, че има желание да види точно мен.
Коняри поеха конете им, докато един надут иконом ги поведе по главното стълбище към огромна зала. Корбет знаеше, че принцът обича разкоша, а Уудсток, огромна дървена сграда, беше най-богатият от кралските дворци. Фасадата му наскоро беше обновена; черните фронтони наново украсени с резба; дървените греди боядисани в наситено тъмнокафяво, гипсовата мазилка — чисто бяла. Разкошът вътре накара Ранулф да затаи дъх. Ярки гоблени блестяха с пъстрите си мотиви; скъпи копринени тъкани покриваха масите, облегалките на столовете и масивните открити шкафове. Скъпоценни чаши, чиито камъни блестяха на слънчевата светлина, и сребърни блюда бяха наредени върху красиви шкафове и бюфети. В голямата зала оръженосци нареждаха маси за пиршеството и въздухът беше изпълнен с приятния аромат на готвено, от който устите и на двамата мъже се изпълниха със слюнка. Но не ги оставиха да се наслаждават на гледката, а ги поведоха по един коридор към малка стая, чието скромно обзавеждане ярко контрастираше с разкоша, който току-що бяха видели.
И принцът, и Гейвстън ги очакваха. Кралският фаворит седеше върху тапицирана пейка до прозореца, а младия Едуард се беше изтегнал на един стол до него. И двамата гледаха навън като обзети от носталгия момчета, които отчаяно искат да бъдат някъде другаде. Но кралят беше заповядал синът му да остане в Уудсток, а естествено, където беше Уелският принц, неговата сянка Гейвстън винаги го следваше.
И двамата обичаха показните дрехи, но този ден бяха облечени просто в панталони, напъхани в меките им кожени ботуши, дантелени батистени ризи и кървавочервени копринени жакети, наметнати върху раменете им. Гейвстън не трепна, когато обявиха имената на Корбет и Ранулф. Принцът се усмихна престорено, поизправи се на стола и прекара бледи пръсти през русите си коси.
— Мастър Корбет, помня те. Ти си служител на баща ми.
— Твой също, твоя светлост.
Принцът се усмихна самодоволно и даде знак на иконома да приближи два стола.
— Корбет, опуленият ти прислужник също може да седне. Искате ли вино?
Той дори не изчака отговор, а се обърна към малката масичка до себе си, напълни два бокала с вино и ги подаде на неканените си гости. Корбет измърмори някаква благодарност и отпи малко. Ранулф пресуши чашата си на две шумни глътки. Принцът се усмихна самодоволно, а Гейвстън се обърна и за пръв път показа, че е забелязал присъствието им с надменно изръмжаване. Корбет не се остави да го сплашат. Предполагаше, че и двамата мъже са пияни, но дори и така, Гейвстън беше опасен. Писарят изучаваше мургавото изопнато лице на гасконеца и инкрустираната перлена обица, която висеше от едното му ухо. Той беше идеалният придворен във всяко отношение. Кралят беше споделил с Корбет, че Гейвстън се цели високо, ламти за графска титла и използва приятелството на принца, за да създаде династия, прочута като на де Клеър, Бомон или който и да е от известните благородници, следвали Уилям Завоевателя през Северните морета.