— По-скоро съм земеделец, милорд. Интересувам се от сеитбата и изкореняването на шубраци, макар че и ловувам.
— Тогава трябва да ти покажа нещо — отвърна Гейвстън. — Нови ловни кучета от Ирландия, огромни рошави чудовища. Те са радостта и гордостта на принца. — Е — добави той закачливо, — следвайте ме.
Гасконецът преведе Корбет и Ранулф през лабиринт от коридори, който стигаше до задната част на двореца. След това преминаха през изоставен прашен двор и влязоха в една от големите постройки в него. Вътре стените бяха студени, влажни и хлъзгави. Гейвстън се полута в тъмното, докато намери огниво и запали една стенна факла.
Корбет се уплаши. Чу вой, който сякаш идваше от самите недра на земята: продължителен, свиреп и призрачен. Потръпна и ръката му се вкопчи в кокалената дръжка на камата му, но не посмя да се върне. Гейвстън отвори една врата на отсрещната стена и ги поведе по някакви стъпала, осветени от слабата светлина на факлите, закрепени в железни скоби. Пламъците проблясваха и танцуваха диво, сякаш подухвани от невидими устни.
Корбет погледна към Ранулф. В мъждивата светлина забеляза, че лицето на прислужника му беше пребледняло и лъснало от пот. Корбет усети близка заплаха и космите на тила му настръхнаха. Тръгнаха по тъмния тунел. Не бяха изминали голямо разстояние, когато писарят отново чу онзи продължителен, страховит вой. Завиха зад ъгъла и Корбет трябваше да прикрие треперенето си при вида на дребния тантурест едноок мъж, който сякаш изникна от тъмнината пред тях. Главата му беше покрита с непромокаема кожена качулка. Носеше мръсна кафява престилка и откритото му чело блестеше от пот. Черната превръзка, която скриваше едното му око, придаваше на лицето му още по-зловещ вид.
— А, Гърт! — започна Гейвстън, сякаш се разхождаха из някой дворцов парк. — Доведох гостите ни да видят кучетата.
Мъжът се усмихна. Нямаше зъби, а венците му бяха подути и тъмночервени. Отвори уста по-широко и издаде някакъв странен гърлен звук.
— Гърт няма език — обясни Гейвстън. — Неприятен резултат от един спор, нали, Гърт?
Немият погледна предпазливо гасконеца и кимна.
— Хайде, човече! — подкани го Гейвстън. — Чакаме те. Вратата!
Създанието заситни пред тях като малък черен паяк, отвори зарезената врата и подкани с жест посетителите. В този миг се дочу яростен вой. Корбет влезе. Зад вратата имаше плитка ниша, преградена с дебела желязна решетка. Четири чифта жестоки червени очи блестяха в мрака зад нея. Гейвстън избута Ранулф зад себе си.
— Стой тук — прошепна той и предпазливо пристъпи напред.
Четирите огромни черни мастифа освирепяха, хвърляха едрите си мускулести тела срещу решетката, с изкривени устни и оголени зъби, с олигавени челюсти. Ако нямаше преграда, те биха разкъсали Корбет на парченца. Но той не трепна и внимателно ги заразглежда. И преди беше виждал тази порода. Крал Едуард ги беше използвал в Уелс като бойни кучета, но по-късно ги беше избил, защото в жаждата си за кръв не различаваха враг от приятел.
Четирите звяра бяха огромни, с масивни мускулести плещи и дълги, силни крака. Главите им бяха заоблени, ушите — прибрани. Бяха съвършени машини за смърт с огромните си челюсти, бели остри зъби и безумни червени очи. Изведнъж спряха да вият, приковали погледи върху Корбет и отново, сякаш контролирани от един и същи ум се хвърлиха срещу решетката, а един от тях застана на задните си крака и заудря муцуна в железните пръчки.
Корбет прецени, че кучетата са по-високи от човек. Усещаше отровния им дъх, и се опита да овладее треперенето на тялото си, борейки се със страха, който присвива-ше стомаха му и подгъваше коленете му така, че едва се държеше на краката си. Но Гейвстън си играеше с него и изпитваше смелостта му с тази опасна игра. Чу как гаско-нецът дразни Ранулф, подканвайки го да се приближи и гневния отговор на слугата си.
— Ранулф не обича кучета — каза Корбет през рамо. — Още като момче се е страхувал от тях. Нападнал го един злобен мелез.
Писарят се огледа — близо до мрежата имаше съд със сочни, кървави парчета месо. Той набоде едно с камата си и го поднесе на мастифа. Кучето изскимтя. В мрежата имаше един по-голям отвор, очевидно предвиден, за да хранят кучетата през него. Корбет промуши месото и загледа как кучето-водач го захапа с мощните си челюсти, подхвърли го и го погълна, а кръвта се стичаше по черната му, олигавена муцуна. Корбет почисти ножа си в тока на ботуша, прибра го в канията и тръгна назад.
— Прекрасни зверове, милорд! Поздравявам те, но те моля да внимаваш. Те могат да захапят и ръката, която ги храни.
Гейвстън се засмя и леко запляска с ръце.