— Добре казано, писарю — каза той. — Хайде! Видя достатъчно.
Тръгнаха бавно обратно по тунела. Зад тях воят на кучетата се извиси като демонична музика. Гейвстън ги върна в двореца, където прислужник ги заведе в една стая на горния етаж. Белите стени бяха голи, но поне имаха розова вода, чисти кърпи и кана вино, която Корбет забрани на Ранулф да докосва. Докато чакаха, прислужникът играеше сам срещу себе си на зарове — единственият случай, в който можеше да загуби. Корбет дремеше на леглото и лениво мислеше за Мейв и за сестра Агата. Тя и другите монахини все още бяха заети с подготовката на погребенията на лейди Елинор и сестра Марта. Той нервно се размърда при мисълта за подозренията, които прислужникът на принца беше пробудил. Как би могъл принцът да разбере за смъртта на лейди Елинор толкова рано? Корбет се опита да намери решението на тази логическа задача. Имаше две възможности — от една страна можеше да се опита да разгадае убийството, но това можеше да влоши ситуацията. От друга, би могъл да приеме, че принцът е замесен, може би дори виновен за смъртта на лейди Елинор и тогава, в името на Короната, скандалът трябваше да бъде потулен.
Лястовиците чуруликаха под стрехите над прозореца, някъде прозвуча самотен звънец, от двора се дочуваха слаби викове. Корбет най-после задряма, но се пробуди внезапно, защото сънува, че адските кучета, които току-що беше видял, драскат по вратата. Беше само Ранулф, който си притегляше едно столче по прашните рогозки. Слуга почука на вратата и съобщи, че пирът ще започне след час. Корбет стана, изми се и се постара да се приведе във възможно най-представителен вид. Ранулф прибра заровете си в кожена кесия и заслизаха по спираловидното стълбище към залата.
Пиршеството беше шумно и богато. От дебелите черни греди на тавана висяха знамена с герба на краля на Англия. Златистите леопарди ръмжаха до белите лилии на Франция и червения дракон на Уелс. Дървените маси бяха подредени в квадрат и застлани с бели ленени покривки. Разклонените свещници, поставени в центъра на залата, и стенните факли обливаха помещението в светлина. Корбет подуши силното апетитно ухание на онези вкусни ястия, които беше видял да приготвят в кухнята. Слуги в златистосините ливреи на принца разнасяха сребърни подноси, които гостите щяха да използват за блюда вместо обичайните подложки от дебели филии стар хляб. Музикантите тихичко свиреха на тамбури, гъдулки и лютни на подиума за музиканти, където група красиви млади момчета, всички облечени в сребристо и златисто, нежно пееха трубадурска песен. Една сива хрътка скочи на масата и набързо беше прогонена оттам.
Шамбеланът ги заведе до местата им, точно до официалната маса, върху която стоеше огромна, инкрустирала с перли, сребърна солница. Корбет се огледа. Останалите гости бяха оръженосци на принца или на Гейвстън, писари, високопоставени прислужници, капитани от наемната войска и тук-таме някой свещеник или монах. Никой не обръщаше внимание на него или на Ранулф, което го накара да се почувства неловко. Сребърен поток от тромпетни трели, чийто пронизващ звук прекрати бъбренето, възвести влизането на принца, който държеше ръката на Гейвстън. И двамата носеха сребърни венци и бяха облечени от глава до пети в златоткани дрехи. Появата им предизвика възторжени възклицания сред групата блюдолизци. Принцът отвърна на приповдигнатите им поздрави и с Гейвстън седнаха на големите, подобни на тронове, столове на официалната маса. Корбет потръпна и отмести поглед. Ако кралят видеше това, щеше да получи удар, защото принцът публично се отнасяше към Гейвстън, сякаш му беше съпруга. Нов тръбен звук и пиршеството започна. Френските готвачи на принца бяха вложили всичките си умения и изкуство: имаше супи и бульони с много подправки, месо от фазан и яребица; следвани от сьомга, калкан, щука и лин. Глиганско сърце с пълнеж от детелина; агнешко, гарнирано с мента и риган; лебед, който плуваше върху сребърния поднос, сякаш върху омагьосано езеро; еленски бут; желирани сладкиши; многобройни кани от най-доброто бордо или бяло вино от рейнските земи допълваха пиршеството.
Естествено, Ранулф яде, сякаш това е последният ден от живота му, за разлика от Корбет, който през цялото време се чувстваше неудобно, защото принцът и Гейвстън почти не ги поглеждаха, а сътрапезниците им се държаха, сякаш те не съществуваха. Каната с вино се въртеше бързо, разговорът и смехът ставаха все по-шумни, а снежно-белите покривки — все по-мръсни. Появи се шут, дребна жена не повече от метър и половина, която започна да прави поредица от салта върху масата, като избягваше чашите и парчетата храна, хвърляни към нея. Внезапно Корбет осъзна, че е приклещен в ъгъла на залата. Ако станеше кавга, той и Ранулф щяха да бъдат в капан. Издебвайки удобен момент, той дръпна прислужника си, поклони се на принца и безшумно се оттегли. Щом излязоха, изпрати прислужника в стаята. Той донесе наметката му, но беше намерил само една ръкавица.