— Не можах да открия другата, мастър.
Писарят сви рамене.
— Няма нищо, може би съм я изгубил, а в никакъв случай няма да бродя из двореца, за да я търся.
— Можем да вземем коне от конюшнята.
Корбет поклати глава.
— Не, Ранулф, неспокоен съм. Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре. Нощта е приятна, пътят кратък, а чистият въздух ще проясни главите ни.
Те се измъкнаха през една странична врата и напуснаха двореца през една от портите му. Лесно откриха пътеката. Пълната лятна луна обливаше със сребриста светлина заспалите поля, нощният въздух беше чист; земята сънуваше под ясните есенни небеса. Корбет и Ранулф следваха кратката пътека, която криволичеше из зелените храсталаци и се изкачваше по хълма. Писарят слушаше с половин ухо дърдоренето на Ранулф за пиршеството и за откритата проява на чувства на принца към Гейвстън. Бяха стигнали върха на хълма, когато чуха първия смразяващ вой. И двамата спряха, кръвта във вените им се вледени. Корбет почувства главата и вратът му да се стягат, сякаш някой му беше нахлузил метален шлем. Искаше да се обърне, но не смееше. Отново се чу вой, сякаш някой от демоните на сатаната се издигаше от адската бездна. Най-накрая той все пак се обърна и огледа осветената от луната пътека. Имаше чувство, че сънува кошмар. Сърцето му заби ужасено, когато зърна рошавите набити силуети, които тичаха през полята. Спомни си безумните червени очи, които го бяха гледали яростно през решетката и смъртоносните олигавени челюсти. Той стисна прислужника си за рамото.
— Бягай, Ранулф!
Корбет развърза наметката си и я пусна на земята. Ранулф се поколеба, сякаш възнамеряваше да я вдигне.
— Остави я! — извика Корбет. — Ще ги забави за малко. Тичай!
Ранулф не се нуждаеше от повторна покана и полетя като стрела. Корбет го последва през тъмните, открити поля между дърветата, които стърчаха като смълчани войници от някаква омагьосана армия. Бягаха, за да спасят живота си, а адските кучета ги подушиха и яростно залаяха. Ревът им подсказваше, че наближават. Студеният нощен въздух изгаряше напрегнатите дробове на Корбет. Дърветата оредяха и в силната лунна светлина се видяха покривите и кулите на манастира Годстоу. Спряха точно на възвишението.
— Ранулф! — задъхано прошепна Корбет. — Те следват моята миризма. Ръкавицата е била взета заради това. Качи се на някое дърво и се скрий.
Ранулф, бял като платно, с потъмняла от пот коса, поклати глава.
— Ако трябва да умра, мастър, предпочитам да бъда с теб. А и може да има преследвачи, които ще ме свалят.
Корбет кимна и те продължиха напред потънали в пот, заслепени от ужас, с крака, натежали като олово. Тичаха, едва поемайки си въздух, през изораното поле. Корбет би се заклел, че зърна за миг друга фигура, подобна на сянка, но продължи да тича. Зад него кучетата завиха триумфално, после внезапно прозвуча смразяващ писък, от който сърцето на Корбет се сви — вик на смъртен ужас. Кучетата още не бяха превалили хълма. Къде беше Ранулф? Огледа се и се почувства толкова замаян, че трябваше да се подпре. Видя прислужника си, паднал на колене, притиснал с ръце гърдите си.
— Не мога повече, мастър.
— Да, можеш! — изръмжа Корбет.
Вдигна Ранулф и го бутна към стената на манастира. Двамата, стенещи, се облегнаха на нея. Зад тях кучетата странно се бяха умълчали.
— Твърде висока е, за да се покатерим — прошепна Корбет.
Той изблъска Ранулф зад ъгъла до Галилейската порта, но тя беше заключена и те продължиха до главния вход. После почука с дръжката на камата си.
— Отворете! — изкрещя Корбет. — В името на Бога, отворете!
Пияният пазач отвори малката вратичка. Корбет въвлече Ранулф вътре, обърна се и с ритник я затвори.
— Заключи я бързо! — изрева той.
Пазачът го погледна пиянски, но после чу свирепия вой на кучетата и бързо пусна резетата. Корбет изтича в къщичката му. Двамата войници се бяха излегнали там полузаспали. Взе една факла от желязната скоба, грабна арбалета, подпрян на стената и голям кожен колчан, пълен със стрели. После забърза по тесните стъпала на стената. Облегна се на нея, изпъна тетивата на арбалета, ругаейки; очите му смъдяха от потта, докато нагласяше стрелата. Чу се див лай и две от огромните кучета се показаха иззад ъгъла на манастирската стена. Корбет хвърли факлата долу. Животните спряха, вдигнаха глави и заръмжаха. В пробляскващата светлина Корбет видя, че муцуните им са покрити с кръв.