— Гадини! — изкрещя писарят. — Дяволски изчадия!
Кучетата се хвърлиха върху портата и Корбет изведнъж се разсмя.
— Точно така, изроди! Стойте на място!
Намести арбалета, облегна се на стената и стреля. Чу свистенето на стрелата и извика от задоволство, когато тя улучи кучето-водач зад главата, прекъсвайки гръбначния му стълб. Животното подскочи във въздуха в болезнен спазъм и падна, давейки се в собствената си кръв. Мърморейки си, Корбет нагласи втора стрела. Този път не беше толкова точен. Стрелата изсвистя и се впи в задницата на второто куче, което се обърна и с вой хукна в мрака. Корбет се облегна на стената и повърна. Когато се свести, тръгна залитайки към жилището на пазача.
Ранулф седеше до вратата, облегнат на стената с пепеляво и потно лице, а предницата на късия му кожен жакет беше изцапана с повръщано. Пазачът клечеше до него, твърде пиян, за да се погрижи за него. Корбет напълни чашата с вино, изпи малко, после насила изля няколко глътки в устата на прислужника си, докато ръмжеше на пазача да донесе одеяло.
На вратата се почука и лейди Амелия, придружена от сестрите Катрин и Франсис се втурна вътре. И трите бяха наметнати с одеяла, с бледи лица и сънени очи.
— Какво става, писарю?
— Нищо, жено! — ядосано отсече той.
Когато видя, че цветът се връща по страните на Ранулф, Корбет се изправи.
— Съжалявам — промърмори той. — Връщахме се от Уудсток, когато ни подгониха бойни кучета.
Лейди Амелия го погледна озадачено.
— Ловджийски копои — каза Корбет бавно, — обучени да преследват и убиват хора. Не бива да отваряте портите тази нощ. Щяха да ни убият. Ще ти кажа още нещо — някъде в мрака един нещастник заплати с живота си нашето спасение.
Сякаш в отговор на думите му от мрака в подножието на стената се чу нисък, стенещ вой. Лейди Амелия хладнокръвно погледна натам.
— Сестра Катрин! — рязко каза тя. — Събуди работниците. Бий камбаните. Да проверят всички врати — да ги заключат и залостят. Никой не бива да излиза. Корбет, последвай ме!
Сред шума от забързани стъпки и биенето на камбаните, писарят и Ранулф бяха заведени в лечебницата. Една стара монахиня ги уви с тежки одеяла и ги накара да изпият по чаша греяно вино. Едва когато очите му започнаха да се притварят, Корбет разбра, че в него сигурно е имало приспивателно.
Събуди се късно на сутринта, с бистра глава. Ранулф вече беше станал и седеше на крайчеца на леглото му. Беше се измил и преоблякъл, и беше донесъл чисти дрехи за Корбет.
— Истински кошмар, мастър.
— Точно така, Ранулф.
Той отметна одеялата, доволен, че не е пострадал от ужасното преследване предишната нощ.
— Сега — каза Корбет — смятам да се измия и обръсна, да се преоблека, да хапна добре и да се върна в Уудсток на кон и въоръжен, Ранулф. Ще отрежа главата на онзи мръсен содомит.
Прислужникът се усмихна. Корбет рядко губеше самообладание и в такива моменти беше забавно да го наблюдаваш.
— А дали е безопасно, мастър?
— Както би казал ти, хич не ме е еня! Кралят все още управлява тук, а аз съм негов пратеник. Можем да вземем двамата войници от къщата на пазача с нас. Време е да заслужат надниците си.
Ранулф беше доволен. Този път щеше да бъде по-различно. Щеше да има меч, кама и арбалет. Бързо премигна.
— Мастър, съжалявам, че забравих. Дойде пратеник — Ралф Малтоут. Идва от кралския лагер в Нотингам и носи важни писма. Не откриха и следа от кучетата, с изключение на онова, което ти уби и игуменката нареди да изгорят в гората. Намерили са също — Ранулф се изкашля и отмести поглед — обезобразено тяло. Един от работниците го разпозна. Собственикът на „Бикът“ вече няма да бракониерства.
Корбет лекичко подсвирна.
— Мир на душата му — промълви той. — Подозирам, че той е бил приятелят на нашия пазач. По-добре доведи Малтоут.
Пратеникът се оказа набит младок, който изглеждаше доста нелепо в жакета си от парена кожа, военните гамаши и ботуши. Лицето му беше кръгло и румено като есенна ябълка. Рядката му руса косица беше потъмняла от пот, а изненаданите очи и видът му на бито куче изобщо не подхождаха на кралски пратеник. Той несръчно стискаше коничния шлем под мишница.
— Сигурно си яздил дълго и бързо, младежо — каза Корбет и хвърли поглед на Ранулф, който тихичко се подхилваше до него.
— Да, милорд.
Малтоут се стовари на един стол, дългият меч се заплете в краката му и едва не го просна по очи.
— Е?
Младият мъж изглеждаше объркан.
— Съобщението — каза Корбет. — Нали не си дошъл чак от Нотингам просто така?