Малтоут нервно поклати глава, преглътна и бръкна във вътрешния джоб на жакета си. Подаде малък свитък на Корбет, който провери червения восъчен печат на краля, преди да го счупи и да разгърне пергамента. Съобщението беше кратко и шифровано. То оправда най-лошите страхове на писаря. Кралят без заобикалки го уведомяваше, че е недоволен от липсата на напредък в разследването на Корбет. Очевидно френският посланик дьо Краон знаел повече, защото твърдял, че принцът му казал за смъртта на лейди Елинор, много преди пазачът да стигне в Уудсток. Корбет подаде писмото на Ранулф.
— Прочети го и го изгори. — Той кимна към пратеника. — После заведи Малтоут в кухнята и го нахрани. След това тръгваме за Уудсток.
Ранулф тръгна бавно, а младият пратеник го следваше по петите като изгубено кученце. Корбет довършваше тоалета си, когато на вратата се почука.
— Влез — излая той и съжали за рязката си реплика, когато влезе сестра Агата с поднос, покрит със салфетка.
— Искаш ли да закусиш, преди да тръгнеш, мастър Корбет?
Писарят се усмихна.
— Добро утро, сестра Агата. Кой ти каза, че ще заминавам?
— Слугата ти. Ще хапнеш ли?
Корбет кимна, доста притеснен, докато сестра Агата шеташе из стаята. Тя сложи подноса на една малка масичка и му придърпа стол. Беше донесла купа с горещ пилешки бульон, прясно изпечени ечемичени питки и халба разреден ейл. Когато Корбет взе пръстената лъжица и започна да яде, тя не излезе от стаята.
— Нали не си ранен? — разтревожено го попита монахинята.
— Наранена е само гордостта ми, сестро.
Тя приближи и сложи нежната си бяла ръка върху рамото му. Корбет вдигна очи. Чувстваше се неловко сам в стаята с тази грижовна, красива млада жена.
— Пази се — прошепна тя. — Не прибързвай. Гейвстън се опита да те надхитри. Лейди Амелия казва, че кучетата са били пуснати от него, но нямаме доказателства. Не му давай повод да те унищожи.
Тя протегна ръка и нежно потърка бузата му с опакото на пръстите си. Корбет се изчерви и онемял от смущение, се зае отново с храната, без да смее да вдигне глава, докато не чу тихите стъпки на сестра Агата да се отдалечават и звука от затварянето на вратата след нея. Беше трогнат от грижите и вниманието й, но му беше трудно да ги приеме. Чувстваше се гузен, когато се сетеше за сладкото лице на Мейв и разстроен, че е толкова силно привлечен от жена, която се е обрекла на Бога. Но съветите й бяха мъдри и той усети, че се успокоява. Реши да покаже на Гейвстън, че не се е уплашил, но да не предприема прибързани действия. Гейвстън беше фаворит на един принц по кръв, а дори само да извадиш оръжие в присъствието на Уелския принц, щеше да бъде изтълкувано за предателство.
Корбет разсеяно дъвчеше хляба, докато анализираше проблема, пред който беше изправен. По логика го бяха учили да достига до приемливи заключения, като разглежда етапите, довели до тях. Но как би могъл да го направи в този случай? Той се усмихна и отиде при чантата, която Ранулф беше скрил под леглото. Подсмихвайки се наум той прегледа лековете, с които слугата му търгуваше. Извади малка стъкленица с мехлем, слезе по стълбите и се отправи към манастирската сграда. Никой не се виждаше. Той тихичко се промъкна нагоре по стълбите и лекичко почука на вратата на сестра Елизабет.
— Влез! Влез!
Старата монахиня се държеше достолепно, но видимо се поотпусна, когато видя Корбет и засия от радост при вида на подаръка.
— Рядко лекарство — лукаво обяви Корбет. Божичко, какво ли съдържа? Ранулф беше безобиден, но лекарството можеше да е опасно.
— Това е мехлем — излъга той — от копито на лос, смесен с билки. Мажи всяка вечер колоните на леглото си. Той ще пречисти отровните пари от въздуха. Ще ти позволи да дишаш по-леко и да спиш по-спокойно.
Старата монахиня кимна с разбиращ вид и Корбет почувства угризение, че я лъже толкова нагло. Постави мехлема на масичката до нея, отиде до прозореца и се взря навън.
— Какво гледаш, мастър писарю?
— Просто си спомних, че със сестра Марта сте видели лейди Елинор вечерта преди да умре. Сигурна ли си, че беше тя?
— О, да! — старата монахиня задъвка венците си. — Сестра Марта стоеше на твоето място. Извика ме и посочи надолу. „Виж“, каза ми тя, „ето я лейди Елинор.“
— Кога стана това?
— Точно преди вечерня. Почукахме по прозореца и я извикахме. Лейди Елинор се обърна и ни помаха.
— Чувахте ли гласа й?
— О, да. Сестра Марта отвори прозореца и я попита къде отива. Лейди Елинор отвърна, че ще се поразходи зад черквата. — Старата монахиня присви очи. — Винаги ходеше там.
— Сигурна ли си, че беше тя?
— Разбира се!
— Как беше облечена?