— С една от сините си наметки. Това беше любимият й цвят.
— Видяхте ли лицето й?
— Беше си сложила качулката, но се обърна към нас и ни отговори.
— Видяхте ли я да се връща?
— Не, но очевидно го е направила.
Корбет беше обзет от разочарование.
— Мастър Корбет.
Писарят се обърна.
Лейди Амелия, заедно с вечно придружаващите я помощнички, стоеше на вратата и трепереше от гняв.
— Може да си кралски служител, мастър Корбет, но това е манастир. Нямаш право да бъдеш тук, въпреки че разговаряш с възрастна монахиня.
И тя презрително изгледа сестра Елизабет.
— Тя е моя приятелка — отсече Корбет. — Аз съм почтен човек, а и кралски пратеник. — Писарят почувства как гневът му се разгаря от несправедливото обвинение на игуменката. — Ще напусна тази стая, когато свърша разговора и ще ти бъда благодарен да ме чакаш в покоите си. Имам още въпроси към теб.
Игуменката се канеше да откаже, но Корбет отстоя позицията си и смело отвърна на погледа й. С още един пренебрежителен поглед към сестра Елизабет, лейди Амелия отстъпи и затвори вратата. Старата монахиня стана и със ситни крачки го доближи. Притиснала ръка към гърдите си, тя го изгледа с нескрито възхищение.
— Ти си смел човек, мастър Корбет — прошепна тя. — Никой не се осмелява да говори така на игуменката.
Корбет лекичко потупа ръката й.
— Бъди спокойна, сестро — каза той. — Тя нямаше право да каже онова, което каза, а и аз никога не съм понасял тираните!
Той повдигна ръката с изпъкнали вени към устните си.
— Но достатъчно, сега ще се сбогувам с теб.
Писарят тръгна към вратата.
— Мастър Корбет! — сестра Елизабет се приближи към него. — Ще ти кажа една тайна — прошепна тя. — Не съм я споделяла с никого.
— Каква е тя, сестро?
— Следобедът, преди да умре лейди Елинор, видях конници сред дърветата. — Тя посочи към прозореца. — В гората зад стените.
Корбет се върна обратно. Манастирската сграда беше висока, а стаята на сестра Елизабет — на втория етаж. От нея се виждаше редицата дървета, с която започваше гората.
— Къде точно бяха?
Сестра Елизабет застана до него.
— Там — промълви тя. — Гледах през прозореца, беше малко след пладне. Наблюдавах един ястреб над дърветата, когато внезапно съзрях някакво движение! Не съм добре с очите — извини се тя, — но се вгледах внимателно. Видях коне и трима-четирима мъже, които стояха там. Ако единият не яздеше бял кон, едва ли щях да ги забележа. Бяха просто силуети — прошепна тя, — които почти не помръдваха. Отидох да си измия очите и когато се върнах, вече ги нямаше. — Тя се засмя. — Не казах на никого. Аз не съм като сестра Марта. Не дрънкам много, за да не ме смятат за стара глупачка.
— Някой друг видя ли ги?
— Поне не съм чула.
Корбет погледна към дърветата в далечината. Всеки с добро зрение би могъл да види ездачите, но сестра Елизабет беше забелязала присъствието им само заради проблясъка на контрастен цвят.
— Виждала ли си ги след това?
— О, не.
— Носеха ли ливреи?
Тя поклати глава отрицателно. Корбет замислено потри брадичката си.
— Кажи ми, могли ли са тези ездачи да влязат в манастира?
— Не. Портите са заключени, а вратарят, макар и пияница, си има заповеди.
— Биха ли могли да се покатерят през стените?
Сестра Елизабет се засмя.
— Съмнявам се. Някой работник или някоя от сестрите със сигурност щеше да ги види. Пък и — добави тя — знаеш какви са мъжете. Те щяха да се разтропат в галерията и да събудят и мен, и сестра Марта.
Корбет поблагодари на старата монахиня и тихичко излезе от стаята й, за да потърси игуменката. Лейди Амелия си беше възвърнала донякъде самочувствието. Откри я да седи зад голямото си дъбово писалище и да разговаря с двете си помощнички пред купчина сметки. Тя направи знак на Корбет да седне.
— Мастър писарю — започна лейди Амелия, — съжалявам, че избухнах, но независимо от случилото се, това е манастир. — Тя си пое дълбоко дъх. — Имаш ли още въпроси?
— Да. Видяла ли е някоя от сестрите нещо необикновено в деня, преди да бъде убита лейди Елинор?
— Не.
— Сигурна ли си?
— В една затворена общност, мастър Корбет, хората говорят — помежду си, с мен, дори с теб и вездесъщия ти прислужник Ранулф.
— Тогава, кажи ми, кой беше в църквата за неделната вечерня?
— Вече ти казах — всички.
— Не, имам предвид преди службата.
— Игуменката беше в църквата с мен — избухна сестра Катрин.
— А аз бях в сакристията със сестра Агата — бързо добави сестра Франсис.
— Сигурна ли си? Всички сте били там преди вечерня?
— Питай когото искаш — прекъсна го лейди Амелия. — Другите сестри ни видяха.