Корбет преглътна разочарованието си.
— Какво стана с вещите на лейди Елинор?
— Деня след смъртта й — повтори игуменката — принцът изпрати един от оръженосците си със строги заповеди. Бижутата и други ценни дрънкулки на лейди Елинор трябваше да му бъдат изпратени. Останалото… — Тя сви рамене. — Помислих го за доста отмъстително, но принцът настоя да бъде изгорено. Изпълнихме го веднага. Имаш ли други въпроси, мастър писарю?
— Да. — Той мрачно се усмихна на игуменката. — Лейди Амелия, ти призна, че си намерила трупа на лейди Елинор в стаята й и заедно с тези добри сестри сте го преместили в подножието на стълбата, за да изглежда смъртта й като злополука. Така ли е?
— Вече ти го казах — отвърна ядно игуменката.
— Имаше ли следи от борба в стаята на лейди Елинор?
— Не.
— Отворена ли беше вратата?
— Да.
— Но всичко беше непокътнато?
— Да, вече ти казах. Отначало помислих, че лейди Елинор е припаднала. Имаш ли още въпроси?
Корбет поклати отрицателно глава.
— Тогава, довиждане, сър.
След като остави сестрите, Корбет отиде в конюшните, където Ранулф и Малтоут го очакваха заедно с войниците от жилището на пазача, които изглеждаха ядосани, че нарушават спокойния им живот, но бяха добре въоръжени, с шлемове и ризници, мечове и ками. Малтоут също изглеждаше изненадан от новите си задължения.
— Мастър, необходимо ли е това?
— Ти си кралски служител, нали?
Малтоут кимна тъжно. Корбет посочи към арбалета, който висеше от рога на седлото му.
— Можеш ли да стреляш с това?
Малтоут безмълвно го гледаше. Заинтригуван, Корбет се приближи към него.
— Можеш, нали? Все пак си кралски войник?
Той посочи през двора към една стара безполезна врата, подпряна на стената. Няколко рошави пиленца кълвяха из пръстта край нея.
— Цели се ниско във вратата — нареди Корбет. — Уцели я в центъра.
— Мастър! — умолително каза Малтоут. Корбет сложи ръка на рамото му.
— Знаеш правилата. Сега си под мое командване. Кралят те изпрати при мен. Прави каквото ти казвам.
Под погледите на всички присъстващи младежът зареди арбалета и се прицели във вратата. Корбет не разбра какво стана после. Чу стрелата да свисти, но вместо да удари вратата, Малтоут я изпрати в едно нещастно пиле, което се просна с вик сред локва кръв и перушина. Двамата войници се изхилиха, Ранулф зяпна.
— Господи, човече! — прошепна Корбет. — Ти си най-лошият стрелец, когото някога съм виждал. Нарочно ли го направи?
Малтоут, който изглеждаше по-нелепо от обичайното с коничния си шлем, поклати тъжно глава.
— Сега вече знаеш, мастър Корбет, защо съм само пратеник. Когато стане въпрос за оръжие, аз съм еднакво опасен за врагове и приятели. — Той широко се усмихна. — Но кралят казва, че съм най-добрият ездач в армията. Мога да яздя всеки кон и да изкарам най-доброто от него.
Корбет кимна, взе тежкия си боен колан от Ранулф и го закопча.
— Ще го запомня, Малтоут.
— И пилетата също — сухо добави Ранулф.
ДЕВЕТА ГЛАВА
След като даде строги нареждания на малкия си ескорт, Корбет, придружен от Ранулф и Малтоут, излезе през Галилейската порта и препусна по пътеката към притихналото село, а оттам — по пътя към Уудсток. Не беше решил какво точно да направи. Искаше да се изправи срещу Гейвстън и беше категоричен, че ще разпита принца как е узнал за смъртта на лейди Елинор, преди да пристигне пратеник от Годстоу.
Пазачите на главния вход на двореца бързо ги пропуснаха, но докато минаваха по обградената с дървета уличка, пред тях се разкри страховита гледка. Огромна бесилка беше издигната пред двореца — дълъг ясенов стълб с две хоризонтални греди от всяка страна. Корбет спря и укроти коня си, който се подплаши при гледката. От бесилката висяха четири трупа — на трите черни мастифа, а между тях — със счупен врат и оцъклени очи — тялото на Гърт, кучкаря.
Корбет бавно слезе, заповяда на Ранулф да се погрижи за конете им и отиде при шамбелана, който беше излязъл да го поздрави. Държеше се с Корбет като с благородник и бързо го заведе в залата, където армия от прислужници почистваше след снощното тържество. Корбет премина през лабиринт от коридори и беше въведен в една стая, където Уелският принц и Гейвстън, и двамата бледи и трезви, чакаха да го приемат. ПреДи Корбет да успее да си отвори устата, принц Едуард пристъпи и здраво стисна ръката му.
— Мастър Корбет, Хю — каза той с молещи очи, — кучетата… Станала е грешка, беше инцидент, нали, Пиърс.
— Да, така е — присъедини се към извиненията Гейвстън. — Ужасна злополука.