Корбет погледна фаворита и забеляза как е пребледняло лицето му. „Злополука ли?“ помисли си писарят. „Може би ги е пуснал някой пиян шегаджия, който не е знаел какво прави, а може да е добре пресметнат опит за убийство.“
— Разбрахме за станалото тази сутрин — продължи забързано принцът. — Игуменката ни изпрати съобщение. И кучкарят, и зверовете му бяха веднага обесени. Той е бил пиян и пуснал кучетата, след като сте напуснали двореца. Те ви надушили и… — Гласът му заглъхна.
Загрижеността на принца изглеждаше искрена. „Дали се разкайва?“ чудеше се Корбет. „Или изобщо не е знаел какво се е случило. Дали Гейвстън е действал на своя глава?“ Корбет разбираше страховете им. Не си правеше илюзии по отношение на краля. Ако Корбет беше убит при изпълнение на дълга си, той би го приел. Но умишлено нападение над един от пратениците му? Едуард би дошъл на юг с войските си и би сринал Уудсток до основи. Корбет се канеше да попита за изчезналата си ръкавица, но се отказа. Гейвстън щеше да има готов отговор.
— Твоя светлост, трябва да поговорим на четири очи. — Корбет пренебрегна раздразнението изписано по лицето на фаворита. — Твоя светлост — настоя той, — дължиш ми го. Трябва да говорим. Такива са заповедите на баща ти — излъга той.
Принцът хвърли поглед към Гейвстън.
— Съгласен съм — отвърна и се усмихна глуповато. — Трябва да се преоблека. Френският пратеник, мосю дьо Краон се е върнал.
— Ти май не го харесваш, мастър Корбет — забеляза подигравателно Гейвстън.
— Мосю дьо Краон си върши работата, както аз моята — сухо отвърна Корбет.
— Но не бива да му се доверяваш, твоя светлост. Мосю дьо Краон може да улови и паяк в мрежите, които плете.
Принцът бързо кимна и се огледа.
— Бъди ми гост, мастър Корбет. Ще се срещнем след час в библиотеката.
Корбет се поклони, оттегли се и прекара времето, потропвайки с крака в едно преддверие, преди прислужникът надменно да го покани нагоре по централното стълбище в разкошно обзаведена стая. Подът беше от полирано дърво, а новата ламперия беше украсена с изящни фигури: лози, странни цветя и фантастични животни като крилати двукраки дракони. По боядисаните в синьо стени имаше рафтове и малки шкафове, пълни с книги, всички подвързани в телешка кожа с различни цветове — червено, синьо и светлокафяво със лети сребърни и златни закопчалки. Корбет забеляза, че всички ценни ръкописи са прикрепени към стената със сребърни верижки. Знаеше, че принцът обожава разкоша и е силно повлиян от новата мода, дошла от италианските княжества. Това беше единствената стая, която някога беше виждал, където нямаше стенни факли. Вместо това тежки бронзови свещници стояха върху полираните дъбови бюфети и шкафове. Също така тук липсваха рогозките на пода, обикновено набити с бълхи и прах. Вместо тях имаше дебели вълнени килими.
В отсрещната част на стаята върху малък подиум стоеше полирана кръгла маса, край която бяха наредени красиви резбовани столове с високи облегалки. Принцът седеше спокойно там, със скръстени ръце, вперил поглед в масата, толкова вглъбен, че приличаше на монах. Но дрехите му бяха разкошни, пръстите — обсипани със скъпи пръстени, а косата и златистата му брада — грижливо сресани и намазани с благовонни масла. Той вдигна очи и покани Корбет да се приближи. Писарят забеляза, че жакетът на принца беше от бял сатен със златни копчета. Беше обут в тесни панталони на червени и златисти райета, а на краката си носеше тъмночервени пурпурни чехли със златни рози на върховете. Съдейки по облеклото и поведението му, Корбет разбра, че принцът ще разговаря от висотата на кралското си величие с него и дьо Краон.
Едуард стана и го покани да седне на стола до себе си, преди да налее и на двамата най-хубавото вино, което писарят беше вкусвал от месеци насам. Той седна и внимателно отпи от чашата. Принцът не беше темпераментен като баща си. Всъщност, когато пожелаеше, младият Едуард можеше да бъде любезен и очарователен, но както при всички членове на династията на Плантагенетите, настроенията му бяха променливи, а нравът — непостоянен. Корбет винаги го беше харесвал, защото притежаваше дяволит нрав, съчетан с почти детска невинност. Можеше да бъде добър приятел или най-страшен враг. Принцът се настани на стола си и прямо го погледна.
— Е, Хю? — подхвана той. — Искаше да ме видиш „in secreto“. Ако не те уважавах толкова, милорд Гейвстън също щеше да присъства. — Той отмести поглед. — Пиърс може и да е лош — забеляза принцът меко, — но онова, което стана снощи, беше непростимо! Трябва ли баща ми да узнае за него?
— Alea iacta est — отвърна спокойно Корбет. — Жребият е хвърлен. — Погледът му се прикова в небесносините очи на принца. — Както забеляза твоя светлост, вероятно това е било просто нещастен случай.